Адам отиде до вратата и я отвори. Двамата банкери незабавно влязоха при тях.
— Надявам се, че намерихте обещаното — каза господин Роже.
— Да, но кутията няма да ми е нужна вече — каза Адам и върна ключа.
— Както желаете — каза господин Роже и се поклони, — а ето рестото от пътническия ви чек, сър. — Той подаде на Адам няколко швейцарски банкноти. — Извинете ме, но ще трябва да се сбогувам с вас. Господин Неф ще ви изпрати.
Той се ръкува с Адам, поклони се леко на Хайди и добави с лека усмивка:
— Надявам се, че не ни намирате твърде темерутести.
Двамата се засмяха.
— Надявам се, че ще прекарате добре в нашия град — каза господин Неф, докато асансьорът плавно слизаше надолу.
— Престоят ни ще е кратък — каза Адам. — Трябва да сме на летището след по-малко от час.
Асансьорът спря и господин Неф придружи Адам и Хайди през фоайето. Отвориха им вратата, но двамата се отдръпнаха, за да позволят на някакъв старец да премине бавно покрай тях. Въпреки че повечето хора биха се вгледали в носа му, Адам бе впечатлен от пронизващия му поглед.
— Той е в Чикаго в момента, сър, но ще видя дали синът му може да ви приеме. За кого да му съобщя?
— Емануел Розенбаум.
Жената вдигна телефона и проведе разговор на френски. После затвори и попита:
— Бихте ли се качили до четвъртия етаж, господин Розенбаум?
Още веднъж трябваше да вземе страховития асансьор и още веднъж едва успя да излезе, преди огромните му челюсти да го сграбчат. Друга жена на средна възраст го придружи до чакалнята. Той любезно отказа предложеното кафе, като потупа с дясната ръка по сърцето си.
— Господин Роже ще дойде всеки момент — увери го тя.
Не му се наложи да чака дълго. Господин Роже се появи усмихнат.
— Много се радвам, че мога да се запозная с вас лично, господин Розенбаум, но се боя, че току-що изпуснахте господин Скот.
— Господин Скот? — изрече изненадано старецът.
— Да, той замина само преди няколко минути, но ние спазихме указанията от писмото ви.
— Моето писмо? — каза господин Розенбаум.
— Да — каза банкерът, отвори за втори път папката, небутвана повече от двадесет години и подаде писмото на стареца.
Емануел Розенбаум извади очила от вътрешния си джоб, отвори ги бавно и зачете познатия почерк. Буквите бяха изписани отривисто, с плътно черно мастило.
Форстхаус Харот
Амсберг 14
Фосвинел
Захсен
Германия
12 септември 1946 г.
Уважаеми господин Роже,
Оставил съм на съхранение при вас малка икона на „Свети Георги и змея“ в 718. Прехвърлям притежанието си върху тази икона на офицера от Британската армия полковник Джералд Скот, носител на Орден за особени заслуги, кавалер на Ордена на Британската империя IV степен и на Кръст за храброст. Ако полковник Скот дойде и поиска иконата, нека незабавно получи моя ключ.
Предварително благодаря за съдействието.
Съжалявам, че никога не сме се срещали лично.
Искрено ваш
— И казвате, че полковник Скот е дошъл да вземе съдържанието на касетата точно днес?
— Не, не, мосю Розенбаум. Полковникът е починал наскоро и е завещал съдържащото се в касетата на сина си, Адам Скот. Мосю Неф и аз проверихме всички документи, включително смъртния акт и завещанието, и у нас не остана съмнение, че са автентични и всичко е както трябва. Той притежаваше и вашата квитанция. — Младият банкер се поколеба. — Надявам се, че сме постъпили правилно, мосю Розенбаум?
— Разбира се — каза старецът. — Дойдох само да проверя дали желанието ми е изпълнено.
Господин Роже се усмихна с облекчение.
— Би трябвало да отбележа, че сметката ви има малък дефицит.
— Какво ви дължа? — попита старецът и започна да бърка в горния си джоб.
— Нищо — каза мосю Роже. — Абсолютно нищо. Мосю Скот се разплати с нас.
— Значи имам дълг към господин Скот. Можете ли да ми кажете сумата?
— Сто и двадесет франка — каза мосю Роже.
— Трябва веднага да ги върна — възкликна старецът. — Случайно да имате адрес, на който да се свържа с него?
— Съжалявам, не мога да ви помогна по този въпрос.
Неф докосна лакътя на мосю Роже и после му пошепна нещо на ухото.