— А, да — каза Роже. — Господин Скот веднага се връща в Англия и трябвало да се регистрира на летището в Женева до пет часа.
Старецът се надигна.
— Много ми помогнахте, господа, няма да ви отнемам повече време.
— Полетът е БЕ 171, а местата ви са 14А и Б — каза мъжът зад гишето. — Самолетът излита навреме, така че след около двадесет минути трябва да сте при изход номер девет.
— Благодаря — каза Адам.
— Имате ли багаж за регистриране?
— Не — каза Адам. — Прекарахме само един ден в Женева.
— Приятно пътуване, сър — каза мъжът и им подаде бордните карти.
Адам и Хайди се отправиха към ескалатора, който щеше да ги отведе до фоайето за заминаващи пътници.
— Останали са ми седемстотин и седемдесет швейцарски франка — каза Адам, като прехвърляше някакви банкноти — и докато сме тук, трябва да купя на майка си кутия хубави ликьорени бонбони. Като момче винаги й подарявах за Коледа малка кутия. Заклех се, когато порасна и дойда някога в Швейцария, да й купя най-хубавите бонбони, които съществуват.
Хайди посочи един щанд, където бяха изложени ред върху ред богато украсени кутии. Адам отиде и избра голяма кутия бонбони „Линдт“ в златна опаковка. Продавачката ги уви като за подарък и ги сложи в торбичка.
— Защо се мръщиш? — попита Адам, като взе рестото си.
— Тя ми напомни, че утре сутринта трябва да съм зад касата — каза Хайди.
— Е, имаме поне „Кок д’ор“ като перспектива тази вечер — каза Адам и погледна часовника си. — Сега нямаме друга работа, освен да вземем малко вино от безмитния.
— Искам да намеря брой на „Дер Шпигел“, преди да минем през митницата.
— Чудесно — каза Адам. — Да видим на павилиона там в ъгъла.
„Повикване за господин Адам Скот. Моля, Адам Скот да се върне на гише БЕА на първия етаж“ — гърмеше уредбата.
Адам и Хайди се спогледаха.
— Може да са ни дали погрешни места — сви рамене Адам. — Хайде да се върнем и ще видим.
Слязоха долу и отидоха при човека, който им беше дал бордните карти.
— Мисля, че вие ме повикахте — каза Адам. — Името ми е Скот.
— О, да — каза служителят. — Има спешно съобщение за вас. — И той прочете от тефтерчето пред себе си. — „Моля, обадете се на мосю Роже в «Роже и сие» — Женева 271279“. — Откъсна листа и го подаде на Адам.
— Телефонът е ей там, в ъгъла зад гишето на КЛМ, ще ви трябват двадесет сантима.
— Благодаря — каза Адам, вгледан в бележката, но от нея не разбираше защо господин Роже ще иска да говори с него.
— Чудя се какво може да иска? — попита Хайди. — Малко е късно да си връща иконата.
— Има само един начин да разбера — каза Адам и й подаде найлоновата торбичка. — Подръж я, ще се върна след минута…
— Ще се опитам да си взема списанието, ако открия павилион за вестници на този етаж — каза Хайди и взе ярката торбичка с шоколадовите бонбони.
— Добре — каза Адам. — Ще се срещнем тук след няколко минути.
— Господин Роже ме е търсил по телефона — каза Адам, без да се мъчи да говори на френски.
— Да, сър. За кого да съобщя? — веднага премина на английски телефонистката.
— Адам Скот.
— Момент, сър.
Адам се извърна да види дали Хайди се е върнала до гишето на Британските авиолинии и понеже я нямаше, помисли, че още търси вестник. Тогава забеляза един старец, който пресичаше бавно залата. Можеше да се закълне, че вече го е виждал някъде.
— Господин Скот?
Адам залепи ухо до слушалката.
— Да, аз съм. Мосю Роже, търсили сте ме по телефона.
— Търсил съм ви по телефона? — каза озадачено банкерът. — Не разбирам.
— Имаше съобщение на гишето на Британските авиолинии. Трябвало спешно да ви телефонирам.
— Сигурно има някаква грешка. Не съм оставял съобщение. Но щом се обаждате, може би ще ви е интересно да узнаете, че точно когато си тръгвахте, ни посети господин Розенбаум.
— Емануел Розенбаум? Но аз мислех, че той е…
— Бихте ли ми помогнали, госпожице?
Хайди погледна стареца, който я бе заговорил на английски със силен средноевропейски акцент. Учуди се защо е толкова сигурен, че тя знае английски, но реши, че е избрал този език като най-подходящ за общуване.
— Опитвам се да намеря такси и вече закъснявам, но се боя, че не виждам както преди.