— Без съмнение и Розенбаум ще е стигнал до тези заключения, ако е наполовина толкова добър, колкото твърдиш — каза Робин. — Затова по-добре да се свържем с приятеля ти Лорънс и да видим дали не му е хрумнала някаква по-блестяща идея.
Тя скочи от стола и пресече стаята към телефона.
— Не трябва да се замесваш — каза Адам колебливо.
— Аз вече съм замесена — каза Робин. — И мога да ти кажа, че е далеч по-вълнуващо от „Незавършената“ на Шуберт. Щом се свържа с приятеля ти, веднага ще ти го дам и така никой няма да разбере кой се обажда.
Той й каза номера в апартамента и тя помоли момичето от централата да я свърже.
Адам погледна часовника си: единадесет и четиридесет. Дали Лорънс вече ще си е вкъщи? Телефонът не беше иззвънял и два пъти, когато Робин чу мъжки глас и веднага подаде слушалката.
— Ало, кой е? — попита гласът.
Адам си припомни колко странно му се струваше, че Лорънс никога не казва името си.
— Аз съм, Лорънс.
— Къде си?
— Все още в Женева.
— Клиентите ми те чакаха в единадесет тази сутрин.
— Също и Розенбаум.
— Кой е Розенбаум?
— Едно синеоко русокосо чудовище, високо метър и осемдесет.
Лорънс за миг замълча.
— Още ли е у теб нашият светец покровител?
— Да — каза Адам. — Но какво може да е толкова важно за…
— Затвори телефона и ми се обади пак след три минути.
Линията прекъсна. Адам не можеше да си обясни неочакваната промяна в поведението на приятеля си. Какво не бе забелязал през месеците, когато живееха заедно? Опита се да си спомни подробности, които би счел за незначителни и които Лорънс майсторски би прикрил.
— Наред ли е всичко? — прекъсна мислите му Робин.
— Така мисля — каза малко озадачен Адам. — Иска да му се обадя пак след три минути. Имаш ли нещо против?
— За това турне отидоха вече осем хиляди лири на данъкоплатците, така че няколко международни разговора не са от голямо значение — каза тя.
След три минути Робин вдигна слушалката и повтори номера. Лорънс се обади след първото позвъняване.
— Само отговаряй на въпросите ми — каза Лорънс.
— Не, няма да отговарям на въпросите ти — каза Адам. Раздразнението му от поведението на Лорънс ставаше все по-голямо. — Преди да измъкнеш още нещо от мен, искам ти да ми отговориш на някои въпроси. Ясен ли съм?
— Да — каза по-меко Лорънс.
— Кой е Розенбаум?
Лорънс не отговори веднага.
— Няма да ти кажа нищо повече, докато не ми кажеш истината.
— От твоето описание имам всички основания да вярвам, че Розенбаум е руски агент и истинското му име е Алекс Романов.
— Руски агент? Но защо един руски агент ще иска да вземе моята икона?
— Не знам — каза Лорънс. — Надявахме се ти да можеш да ни кажеш.
— Кои „вие“ се надявахте?
Пак последва дълго мълчание.
— Кои „вие“? — повтори Адам. — Не очакваш повече да ти вярвам, че работиш за „Баркли“, нали?
— Работя във Външно министерство — каза Лорънс.
— Като какъв?
— Нямам право…
— Стига си се надувал, Лорънс. Като какъв?
— Заместник съм в малък отдел, който се занимава с…
— Шпионаж — тази дума използваме напоследък ние, лаиците — каза Адам. — И щом толкова ти трябва моята икона, по-добре ме измъкни жив от тази бъркотия, защото Романов убива заради нея и вие знаете това.
— Къде си?
— Хотел „Ричмънд“.
— В телефонна кабина? — попита недоверчиво Лорънс.
— Не, в хотелска стая.
— Регистрирана на твое име?
— Не, на името на един приятел. Приятелка.
— Тя с теб ли е сега?
— Да — каза Адам.
— По дяволите — каза Лорънс. — Добре. Не напускай стаята до седем сутринта, после пак се обади на този номер. Така ще имам достатъчно време да уредя всичко.
— Това ли е най-доброто, което можеш да направиш? — тросна се Адам, но линията вече беше прекъсната. — Изглежда, че ще съм вързан за теб тази нощ — каза той на Робин и затвори телефона.