— Точно обратното, аз съм тази, която е вързана за теб — отвърна Робин и изчезна в банята.
Адам обиколи няколко пъти стаята и опита да легне на фотьойла. Или трябваше да сложи главата си върху възглавничка, подпряна на тънката дървена облегалка, или да провеси краката си от другия край. Когато Робин се върна, облечена в небесносиня пижама, той вече беше избрал пода.
— Не са много столовете, нали? — каза Робин. — Британското разузнаване трябваше да ме предупреди да наема стая с две легла.
После се пъхна в леглото и изгаси лампата.
— Много удобно — бяха последните й думи.
Адам лежеше по гръб на пода, възглавничката от стола беше под главата му, а хотелският халат му служеше за одеяло. Той спеше на пресекулки, мислите му прескачаха от въпросите за важността на иконата и откъде Лорънс знае толкова много за нея, до най-важното за момента — как щяха да го измъкнат жив от хотела?
Романов търпеливо изчака да вдигнат телефона отсреща.
— Да — каза гласът и той незабавно го разпозна.
— Къде е той? — попита Романов.
Ментор каза само четири думи и затвори.
Адам се сепна и се събуди цял час преди времето, когато трябваше да позвъни пак на Лорънс. Почти четиридесет минути лежа на пода и само равномерното дишане на Робин му напомняше, че не е сам. Изведнъж до него достигна странен звук от коридора — шумолене, две-три стъпки, пауза, и пак шумолене. Адам се надигна тихо от пода и допълзя до вратата. Робин продължаваше да диша ритмично. Шумоленето се чуваше все по-близо. Адам взе една здрава дървена закачалка за дрехи от масичката до вратата. Стисна я с дясната си ръка, вдигна я над главата си и зачака. Шумоленето се чу пак — и под вратата се подаде един вестник, а стъпките се отдалечиха. Нямаше нужда да се навежда, за да види собствената си снимка на първата страница от международното издание на „Хералд Трибюн“.
Адам взе вестника в банята, затвори тихо вратата й, светна лампата и прочете уводната статия. Беше почти като вчерашната, но присъстваше и предпазливият коментар на бившия му командир, както и неловкото мълчание на майка му. Почувства се безпомощен.
Отиде тихо до Робин, за да не я събуди. Тя не се помръдна. Той взе телефона, издърпа го в банята и успя някак да затвори вратата. Избра телефонистката и направи поръчка за Лондон.
— Ти ли си, Лорънс? — попита той, щом отсреща вдигнаха.
— Да — беше отговорът.
— Нещата се влошиха. Все още се укривам в хотела, но снимката ми е на първа страница на всички вестници.
— Знам — каза Лорънс. — Опитахме се да го предотвратим, но швейцарците отказаха сътрудничество.
— Тогава и аз да се предам на швейцарците — каза Адам. — По дяволите всичко, невинен съм.
— Не, Адам, в Швейцария те считат за виновен, докато се докаже невинността ти, а ти сигурно вече си разбрал, че си замесен в нещо много по-важно от двойното убийство.
— Какво може да е по-важно от двойно убийство, щом целият свят мисли, че ти си убиецът? — попита ядосано Адам.
— Много добре разбирам как се чувстваш, но единственият ти шанс сега е да спазваш инструкциите ми до най-малката подробност и да се отнасяш с подозрение към всяко лице, на което попаднеш.
— Слушам — каза Адам.
— Запомни всичко, което ти кажа, защото няма да повтарям. Кралският симфоничен оркестър е отседнал в хотела, където си ти. Те заминават за Франкфурт в десет часа тази сутрин. Напусни стаята в десет без пет, присъедини се към оркестъра във фоайето и тръгни към входа, където ще е паркиран автобусът им. От другата страна на пътя ще те чака кола. Колата е черен мерцедес и ще видиш шофьор в сива униформа да стои до отворената й врата. Уредили сме друга кола да не паркира в този час на улицата, така че не можеш да я сбъркаш. Влез отзад в колата и чакай. До теб ще има още един мъж и ще те закарат в нашето консулство, където ще бъдеш в безопасност. Да повторя ли нещо?
— Не — каза Адам, — но…
— Успех — каза Лорънс и затвори.
В седем и тридесет той вече бе взел душ, а Робин спеше все така дълбоко. Адам й завидя. Клонче да изпращеше навън, и той беше напълно буден. Още не можеше да промени навиците, придобити по време на двете години в Малайската джунгла — там никога не се знаеше кога ще нападнат китайците и затова, ако искаш да оживееш, не биваше да спиш повече от два-три часа наведнъж.
Робин не помръдна още половин час, а през това време Адам седеше на фотьойла и прехвърляше в ума си плана на Лорънс. В девет без десет тя най-после се събуди и й трябваха цели пет минути, за да дойде на себе си. Премигна, като видя Адам, и после на лицето й се появи широка усмивка.