— Значи не ме уби, докато спях — каза тя.
— Едва ли щеше да забележиш, ако бях го направил.
— Когато баща ти има навика да се връща пиян по всяко време на денонощието, свикваш да спиш като пън — обясни тя и стъпи на килима. — Не трябваше ли да се обадиш в Лондон?
— Вече го направих.
— И какъв е главният план? — попита Робин, като потърка очи и се отправи към банята.
— Ще тръгна с теб — каза Адам.
— Повечето от тези, с които прекарвам нощта, не остават толкова дълго — отбеляза тя и затвори след себе си вратата на банята.
Той се опита да чете вестника, но всъщност слушаше как се пълни ваната.
— Означава ли това, че във Франкфурт ще сме също в една стая? — попита Робин след няколко минути, сякаш разговорът им изобщо не беше прекъсван от влизането й в банята.
— Не, веднага щом излезем от хотела, ще те оставя в автобуса, а аз ще се отправя към една кола в другия край на улицата.
— Тук вече повече приличаш на другите мъже в живота ми — каза тя. — Но поне можем да закусим заедно, преди да се сбогуваме. — Тя вдигна телефона. — Умирам за лакерда. А ти?
Адам не отговори. Гледаше часовника си почти всяка минута. Петнадесет минути по-късно сервитьорът пристигна със закуската. Адам изчака в банята. Когато се появи отново, не прояви интерес към храната и Робин изяде сама четирите риби и по-голямата част от препечените филии. Мина девет. Едно пиколо изкара количката със закуската и Робин започна да прибира багажа си. Телефонът иззвъня и Адам скочи нервно. Робин вдигна слушалката.
— Да, Стивън. Не, няма нужда да ми помагаш с багажа. Сега не. — Тя затвори телефона. — Заминаваме за Франкфурт в десет.
— Знам — каза Адам.
— Трябва да направим Лорънс менажер на оркестъра. Той знае всичко, още преди да е решено. — И Адам мислеше същото. — Поне в замяна ще има кой да ми носи багажа — добави Робин.
— Ако искаш, аз ще ти нося контрабаса — предложи Адам.
— Опитай да видя как ще се справиш — каза тя.
Адам отиде до огромния инструмент, подпрян в калъфа си на стената. Опита да го подхване от различни страни, но все не успяваше да го задържи повече от няколко секунди. Робин отиде при него и с едно движение вдигна инструмента на рамото си и постигна идеален баланс. Заразхожда се напред-назад из стаята, като демонстрираше силата си.
— Чалъм трябва, хилаво приятелче — каза тя. — О… Защо ли повярвах на всичките ти приказки снощи, че те гонела половината швейцарска полиция! Всичко е било само за да преспиш с мен.
Адам опита да се засмее, после вдигна шлифера си и провери дали джобът с иконата е затворен. Страхът и очакването го караха да потрепва.
Робин го погледна и каза нежно:
— Не се безпокой. След няколко минути всичко ще приключи. — Тя видя вестника на пода. — Ако бях на твое място, щях да ги осъдя.
— Защо?
— В действителност изглеждаш много по-добре.
— Благодаря за всичко — каза той. — Сега трябва да тръгваме.
— През цялото време ми напомняш за един от любовниците ми — каза Робин печално.
Адам взе куфара й, а Робин пак вдигна контрабаса на рамото си, отвори вратата и огледа коридора: само двама колеги оркестранти чакаха асансьора. Робин и Адам отидоха при двамата музиканти, казаха си „добро утро“ и всички мълчаливо изчакаха да се отворят вратите на асансьора. Щом влязоха в него, двамата колеги на Робин заоглеждаха Адам. Отначало това го притесни, защото помисли, че са го познали по снимката във вестника. После осъзна, че са любопитни да видят с кого Робин е прекарала нощта. Тя му смигна похотливо, сякаш да им покаже, че възнамерява още дълго да бъде с този мъж.
От своя страна Адам се сниши в ъгъла зад контрабаса и поемаше дълбоко въздух, докато асансьорът бавно се спускаше надолу.
Вратите му се отвориха и Робин изчака двамата си колеги да излязат първи, а после направи всичко възможно да закрива Адам, докато пресича фоайето. Погледът му беше впит във входната врата. Виждаше се автобусът, заел по-голямата част от улицата. Няколко оркестранти вече се качваха в него. Още една минута и щеше да е в безопасност. Наблюдаваше как внимателно слагат барабаните в широкия багажник.