— О, господи, забравих — каза Робин. — Трябва да сложа контрабаса отзад в багажника.
— По-късно — остро каза Адам. — Продължавай да вървиш, докато стигнеш вратата на автобуса.
Изведнъж видя колата на другия край на улицата. Отдъхна си и му стана леко, почти замаяно. Шофьорът държеше вратата на колата отворена. Друг седеше отзад — точно както беше обещал Лорънс. Някъде удари десет часът. Мъжът в шофьорската униформа стоеше до отворената врата. Шапката беше нахлупена ниско над челото му. Той се обърна към хотела — очакваше някого. Адам се вгледа в него, докато онзи се взираше във входа на хотела. Униформата не му прилягаше много добре.
— В автобуса — просъска Адам.
— С контрабаса? Ще ме убият — каза Робин.
— Мен ще убият, ако не побързаш.
Робин се подчини и въпреки неодобрителните подмятания запристъпва тромаво по пътеката между седалките, като закриваше с контрабаса Адам от външни погледи.
Призля му.
Адам се отпусна на седалката до Робин. Сложиха контрабаса помежду си.
— Кой е? — прошепна тя.
— Този в шофьорската униформа.
Робин погледна през прозореца и каза съвсем неуместно:
— Може да е самият дявол, но е хубав.
Адам не вярваше на чутото. Робин се усмихна виновно.
— Всички са тук — извика един мъж отпред. — Проверих два пъти, но има един в повече.
„О, господи — мислеше си Адам, — ще ме изхвърли от автобуса.“
— Брат ми — извика Робин от мястото си. — Ще пътува с нас само донякъде.
— Тогава всичко е наред — каза менажерът и се обърна към шофьора. — Да тръгваме!
— Гледа към автобуса — каза Робин. — Но не мисля, че може да те види. Не, успокой се, пак обърна поглед към хотела.
— Не знаех, че имаш брат — каза менажерът, който незабелязано се беше приближил към тях. Автобусът бавно се измъкваше от площада.
— И аз не знаех до преди малко — измърмори Робин, която още гледаше през прозореца. После се обърна към шефа си. — Забравих да ти спомена, че има вероятност брат ми да е по същото време в Швейцария. Надявам се, няма да има проблеми.
— Всичко е наред — каза менажерът.
— Адам, това е Стивън Грийг. Менажерът на оркестъра, нали съм ти казвала.
Стивън се ръкува с Адам и попита:
— Вие също ли сте музикант?
— Не, честно казано, не можах да се науча да свиря на какъвто и да е инструмент — каза Адам.
— Няма слух — намеси се Робин. — Метнал се е на баща ми. Всъщност той е по рекламата — продължи да се забавлява тя.
— О, наистина ли? В коя компания работите? — запита Стивън.
— В „Пирели“ — каза Адам първата компания, която му дойде наум.
— „Пирели“? Дето правят онези чудесни календари?
— Какво толкова има в тези календари? — попита невинно Робин. — Ако искаш, Адам ще ти вземе един.
— О, великолепно — каза Стивън. — Надявам се, че няма да те затрудни.
— Никак — каза Робин и се наклони заговорнически към Стивън. — Всъщност ще те посветя в една малка семейна тайна — говори се, че Адам скоро ще го изберат в управителния съвет. Най-младият, откакто е основана компанията.
— Впечатляващо — каза менажерът и се вгледа по-отблизо в най-новото попълнение на оркестъра.
— Къде да изпратя календара? — попита Адам.
— О, направо до Кралския симфоничен оркестър. Няма нужда да ти казвам адреса, нали?
Робин се намеси.
— И без съмнение в кафяв плик. Не се безпокой за годината, Адам. Интересуват го голотиите.
— По кое време ще сме във Франкфурт, Стивън? — извика някой отпред.
— Ще ви оставя — каза менажерът. — Благодаря за обещания календар. Робин е права — годината няма значение.
— Кой те научи да фантазираш така? — попита я Адам, когато менажерът се отдалечи.
— Баща ми — каза Робин. — Трябваше да го чуеш в най-добрите му времена — каква класа! Проблемът беше, че майка ми вярваше на всяка негова дума.
— Днес баща ти щеше да се гордее с теб.
— След като разбрахме от какво преживяваш — каза Робин, — може ли да научим следващата точка от дневния ред на най-младия директор на „Пирели“?
Адам се усмихна.
— Опитвам се да разсъждавам като Розенбаум и затова мисля, че ще остане в Женева поне още един, най-много два часа, така че с малко повече късмет ще го изпреваря с петдесет мили.