Заборски машинално докосна периферията на черната си филцова шапка като за поздрав, но мислите му бяха другаде. Докато колата трополеше по паветата, той дори не погледна дългата като змия опашка от хора, които се бяха наредили от Мавзолея на Ленин до края на Червения площад. Без съмнение предстоеше му да вземе първото и най-важно решение: кой от двамата му главни оперативни работници да оглави екипа за откриването на Царската икона. Той продължи да обмисля въпроса, докато шофьорът му го караше през Червения площад, край сивата фасада на ГУМ и после наляво по улица „Куйбишев“.
Още като си тръгваше от генералния секретар, председателят на Държавна сигурност беше набелязал само двама. Валчек или Романов — на кого от двамата да се спре? При нормални обстоятелства би обмислял решението си поне една седмица, но двадесети юни като краен срок му отнемаше тази възможност. Той знаеше, че трябва да направи своя избор дори преди да стигне до кабинета си.
Колата премина още един светофар покрай Министерството на културата и влезе в улица „Черкаска“, оградена с внушителни сиви еднотипни сгради. Продължаваха да се движат по специалното вътрешно платно, което се използваше само от висши партийни служители. Много се беше смял навремето, когато разбра, че в Англия също планират такива транспортни платна, но по тях щели да се движат само автобуси.
Колата спря рязко пред управлението на КГБ. Шофьорът заобиколи бързо и отвори черната врата, та началникът му да излезе. Но от това, че бяха изминали трите километра за по-малко от четири минути, нямаше полза. Заборски не помръдна. Той рязко променяше решенията си, но вече го беше направил на два пъти, докато идваха от Кремъл. Знаеше, че може да разчита на когото и да е от сътрудниците си да извърши черната работа, но му трябваше някой с нюх, който да насочва бюрократите и академиците и да му докладва.
Професионалната му интуиция го караше да избере Юрий Валчек, който бе доказано честен и предан служител на държавата. Освен това той бе един от началниците на отдели с най-голям стаж.
Бавен, последователен и надежден, Валчек беше работил цели десет години като действащ агент, преди да премине на административна служба.
За разлика от него Алекс Романов бе имал блестящи прояви като оперативен работник, но те често се обезценяваха от липсата на лична преценка. Двадесет и девет годишен, той безспорно бе най-младият и най-амбициозният от елитните сътрудници на Заборски.
Председателят стъпи на тротоара и тръгна към друга врата, която също му държаха отворена. Мина с големи крачки по мраморния под и спря чак пред вратите на асансьора. Там мълчаливо чакаха още няколко мъже и жени, но когато асансьорът се върна на приземния етаж и Заборски влезе в малката кабина, никой не направи опит да го придружи. Той се придвижваше бавно нагоре към кабинета си и не можеше да избегне сравнението с бързия американски асансьор, който веднъж бе използвал. „Те могат да изстрелят ракетите си, докато стигнеш канцеларията си“ — беше го предупредил предшественикът му. Когато стигна най-горния етаж и му отвориха вратата, Заборски вече бе решил. Ще бъде Валчек.
Секретарката му помогна да съблече дългото си черно палто и взе шапката му. Заборски бързо пристъпи към бюрото си. Двете папки, които беше изискал, вече бяха там. Той седна и започна да преглежда задълбочено досието на Валчек. Когато свърши, изкомандва рязко секретарката:
— Романов веднага при мен!
Другарят Романов лежеше по гръб. Лявата му ръка беше извита зад главата, а съперникът му бе стиснал с дясната си ръка гърлото му. Треньорът бе изпълнил хватката чудесно и Романов се бе строполил с пъшкане на тепиха.
Един служител се втурна към тях, наведе се и зашепна нещо на треньора. Той неохотно освободи ученика си, който се надигна бавно, като че бе зашеметен, поклони се на треньора и в следващия момент само с едно движение на дясната ръка и левия крак го подкоси и го просна на пода на гимнастическия салон. След това бързо се отправи към канцеларията, където го чакаше отвореният телефон. Романов не забеляза момичето, което му подаде слушалката. „Идвам веднага, само ще взема един душ“ — това беше всичко, което то чу. Момичето често се чудеше как ли изглежда Романов под душа. Тя, както и всички други момичета от канцеларията, го беше виждала стотици пъти в гимнастическия салон. Той приличаше на някоя филмова звезда от уестърн — висок метър и осемдесет, с дълга руса коса. И тези „пронизващи сини очи“ — както ги беше описала приятелката й, с която работеха на едно бюро.