Скот Рийд излезе от канцеларията си. Пясъчнорусата конска опашка беше изчезнала, косата му беше подстригана късо. Вероятно Брандън бе решил, че трябва да промени външния му вид в съответствие с ролята, която му бе възложил.
— Не ви очаквах, госпожо Морланд — промърмори Рийд и очите му неспокойно се отместиха от лицето й.
„Защо му е неудобно да разговаря с мен?“ — запита се тя и хлад полази по гърба й.
— Бих желала да си поговорим — усмихна му се тя.
— Много съм зает — промърмори Рийд и хвърли поглед към часовника си. — Вижте… Тук наблизо има един малък ресторант… — Спомена име, което тя за пръв път чуваше. — Защо не ме почакате там? Най-много след петнадесетина минути ще бъда при вас.
— Има ли смисъл? — вдигна вежди Ребека. — Ще ви отнема само няколко минути.
— Не, моля ви… Мисля, че така ще бъде по-добре.
Скот Рийд очевидно искаше да я отпрати. Вероятно защото се опасяваше да не ги види Брандън. Явно той вече го бе предупредил, че тя е врагът.
— Добре, ще ви чакам там.
Откри ресторанта сравнително лесно. Беше съвсем малко заведение, притиснато между стените на две високи сгради. Зад тезгяха пушеше възрастна жена, очите й бяха приковани в телевизора. Имаше само две-три маси, цялото заведение беше горе-долу колкото кухнята на Ребека. „Защо Рийд ми посочи тази дупка?“ — запита се тя.
— Какво ще поръчате? — обади се жената, без да отмества поглед от телевизора.
Ребека поиска бутилка „Пелегрино“ и седна на една от масичките да чака Рийд. Много беше любопитна да види как ще поздрави собственичката.
Той скоро се появи, пристъпи до тезгяха и пожела да узнае цената на чаша кафе. Значи наистина не искаше да го видят в нейната компания.
Пристъпи към масичката, разбърквайки захарта в чашата си.
— Е, как я карате?
— Все едно и също. Опитвам се да открия убиеца на съпруга си.
— О? — Очите му останаха сведени към чашата с кафе. — Четох във вестниците за тази ваша теория, но останах с впечатлението, че нещата са изяснени. Райън е злоупотребил със служебни пари, а след това се е самоубил.
— Мъжът ми не е откраднал тези пари и не се е самоубил — поклати глава Ребека. — Бил е убит… Исках да ви предупредя, че скоро може би ще изискам вашите показания.
— Какви показания? — учудено я изгледа Рийд. — Аз не знам нищо!
— Искам да потвърдите това, което ми разказахте последния път. За телефонния разговор между Райън и Пол Уърлингтън, след който Райън е тръгнал на среща с него.
— Не помня да съм ви казвал такова нещо — поклати глава младежът.
— Значи ще забиете нож в гърба на мъжа ми, като всички останали?! — смаяно го изгледа Ребека.
— Не си спомням за такъв разговор! — упорито повтори той, а вратът му почервеня.
Тя изпита чувството, че отново е попаднала в Зоната на здрача.
— Кой те изплаши? — повиши глас. — Брандън Тейлър ли ти каза да си затваряш устата? Или Пол Уърлингтън направи така, че да си изгубиш паметта?
— Нямате право да ми говорите по този начин! — изръмжа Рийд, остави монета от четвърт долар върху масата и стана. — Трябва да се връщам на работа!
Ребека с мъка сдържа сълзите, които напираха в очите й. От реакцията на Скот Рийд беше ясно, че е докоснала оголен нерв. Но все още не можеше да разбере коя от всичките й теории отговаря на истината. Райън е мъртъв, следователно не може да бъде от полза на Рийд. Но Уърлингтън и Брандън спокойно биха могли да му дадат това, за което мечтае — най-вероятно добър пост във вашингтонските им екипи. На кой кон е решил да заложи?
Спря на паркинга пред магазина на Ралф на булевард „Вентура“ в Енсино и си спомни с какво удоволствие пазаруваше след работа, а после бързаше да приготви вечерята на Райън. Днес за нея отбиването в магазина беше една досадна необходимост и нищо повече. Купуваше само това, от което се нуждаеше, за да може да се крепи — кафе, портокалов сок и тоалетна хартия. След смъртта на Райън се хранеше изключително с полуфабрикати. И все се заканваше, че вече е крайно време да се върне към здравословния начин на хранене.
Влезе в магазина, взе една количка и тръгна между рафтовете. В един момент усети тежка ръка върху рамото си, обърна се и се озова очи в очи с Даниел Блек.
— Прощавай, ако съм те стреснал — извинително промълви той.
— Няма… Няма нищо — успя да си поеме дъх тя. — Какво се е случило?
— Трябва да поговорим. Колко време ще ти отнеме пазаруването?