— Според мен е далеч по-разумно да проверим шкафчетата с лекарства на всички, които са били заинтересовани от смъртта му! Да ги изброявам ли? Това са Пол Уърлингтън, Максуел Холмс, Брандън Тейлър, Катрин Денисън и Джон Евънс!
— Не си усложнявай живота повече от необходимото — тихо рече той.
— Лесно ти е да го кажеш, нали? — ядосано го изгледа тя.
— Виждам болката ти и не те обвинявам за нетърпението… Но сега най-важното е да разбереш, че аз подхождам към случая като прокурор. А това означава, че ти трябва да мислиш като адвокат и да ми помагаш, а не да водиш битки с мен.
Ребека искаше да вярва, че този човек действително желае да й помогне, но в душата й се бяха натрупали прекалено много разочарования. Нима и той щеше се окаже в дългата редица на онези, които вярват в самоубийството на Райън? Дали наличието на антидепресанти в тялото не го е накарало да мисли, че Райън е имал психически проблеми?
Даниел я гледаше с открито съчувствие.
— Виждам, че умът ти работи и си представям какви въпроси си задаваш.
— Да не би да се окажеш ясновидец? — насмешливо го изгледа тя.
Вместо да се обиди, той се усмихна.
— Позна. В момента се опитваш да разбереш дали и аз не съм като всички, с които си се сблъсквала след смъртта на съпруга ти. И се питаш дали наистина смятам, че той е бил убит.
— Прав си — изчерви се тя. — Много ми се иска да вярвам в теб.
— Тогава всичко е наред. Защото аз ти вярвам и съм на твоя страна!
Тези думи стоплиха сърцето й. Тя помълча малко, после кимна:
— Ще направя това, което искаш от мен.
— Много добре — усмихна се Даниел и хвърли бегъл поглед на часовника си.
— Работа ли имаш? — разтревожено го погледна, изведнъж осъзнала колко време му е изгубила.
— Имам, но ще я свърша, когато се прибера у дома. Погледнах часовника си просто защото умирам от глад — вече наближава шест. — На устните му се появи широка усмивка. — Би ли правила компания на един съсипан от работа помощник областен прокурор, който не обича да се храни сам?
— Да, но само при едно условие — изви вежди тя.
— Какво е то?
— Аз да платя сметката!
Този път усмивката на Даниел беше малко смутена.
— А какво ще кажеш за фифти-фифти? — попита. — Това е един разумен компромис…
— Приемам — кимна тя.
Измина почти седмица от токсикологичните изследвания на Райън. За това време Ребека успя да се свърже с всички познати лекари. Резултатът беше, че нито един от тях не му бе предписвал лекарство срещу депресия, нито пък го бе насочвал към съответните специалисти. Възнамеряваше на другия ден да телефонира на Даниел и да му съобщи тези резултати.
Сипа си чаша мляко и продължи да вкарва сметките за месечните си разходи в компютъра. Миг по-късно телефонът иззвъня, тя посегна да вдигне слушалката и част от млякото се разля по клавиатурата.
— По дяволите! — изруга тя и трескаво се зае да бърше клавишите. Другата й ръка механично вдигна слушалката.
Беше междуградски разговор, обаждаше се майка й. В желанието си да не тревожи излишно близките си, преди известно време Ребека им беше казала, че вече е на работа, но все пак най-лесно ще я намерят на домашния телефон.
— Всичко е наред, мамо — каза й. — Да, храня се, спя… Слушай, нека ти позвъня след малко, защото направих една беля и трябва да избърша компютъра… — После и двете си дадоха сметка, че вече е прекалено късно, и се разбраха да се чуят през седмицата.
Измина почти цял час, преди да отстрани пораженията и отново да се залови за работа. Междувременно се чу с Люси относно някакво спешно дело в кантората.
Настани се удобно на стола и даде няколко команди. Но върху екрана не се изписа това, което очакваше. Явно при бърсането на клавишите беше набрала някакви други команди.
Извика главната директория и започна да търси обозначението, което й трябваше. Повечето от заглавията й бяха познати още от времето преди смъртта на Райън — например маршрута на последната им съвместна отпуска. Вниманието й бе привлечено от следващия файл, който носеше името „Дженсън“. Какво беше това? Не помнеше да е въвеждала файл с такова име. Дженсън се казваше един техен професор по право.
Цифрата след името на файла показваше, че документът е доста дълъг. Веждите й учудено се повдигнаха. Нима е възможно да не помни един толкова голям файл?
Извика го на екрана и когато зърна първите изречения, настръхна. Изпита чувството, че Райън й говори от гроба…