Но въпреки болката бе твърдо решена да зададе въпроса, който я вълнуваше:
— Ти уби мъжа ми, нали?
Прозвуча не като въпрос, а като отчаян вопъл.
— Мъжът ти реши да поплува — излая онзи и отново притисна дулото в слепоочието й.
Беше потна, гадеше й се. В един момент усети, че тоя тип започва да губи търпение. Тя се вледени от страх.
— Ще бъдеш ли послушна, или не?
Осъзнала, че може да бъде убита още тук, Ребека изведнъж бе обзета от паника.
— Ще бъда — прошушна тя, а сълзите се търкулнаха по бузите й.
— Така ми харесваш. Покрили сме те от всички страни, няма смисъл да правиш глупости…
— Няма — кимна, питайки се какво означава това „сме“. Друга кола наблизо? Още участници в операцията по отвличането й?
— А сега ми дай дискетата! — изръмжа той.
Ребека застина от изненада. Откъде знаеха за дискетата? Вероятно са подслушвали телефона й… Беше допуснала грешка, сериозна грешка. Би трябвало да отчете факта, че противниците й съвсем не са аматьори. Може би вече са видели сметката и на Даниел Блек…
Изпита безкрайна самота. Никой не знаеше къде се намира и какво е открила. А хората, които бяха убили съпруга й, сега без съмнение щяха да затворят и нейната уста. Неохотно свали чантата от рамото си и подаде дискетата на мъжа. Вече се радваше, че е изпратила другата на родителите си.
— Дай и това — изръмжа непознатия, сочейки плика, който бе прибрала от гардеробчето на Райън.
Натика ги в джоба на якето си, после премести пистолета в другата си ръка, завъртя стартерния ключ и потегли. Ребека трескаво започна да обмисля положението. Беше твърдо решена да предприеме нещо в момента, в който стигнат някое по-добре осветено и по-оживено място. Не можеше да седи безучастно до тоя тип, който очевидно смяташе да я ликвидира в някой пущинак извън града.
Разтърка пулсиращата си челюст. Вероятно не беше счупена, иначе едва ли щеше да е в състояние да говори. Цялото тяло я болеше…
Непознатият шофираше с една ръка, с другата продължаваше да стиска пистолета, насочен право в гърдите на Ребека. Държеше го достатъчно ниско, за да не се забелязва отвън. Тя внимателно уви каишката на чантата около ръката си.
Започна да диша дълбоко и равномерно, опитвайки се да постигне максимална концентрация. Потта продължаваше да се стича по гърба й. Мъжът често се извръщаше и й хвърляше предупредителни погледи, особено когато спираха на светофарите. Побиваха я ледени тръпки. По дяволите, къде я водеше?!
След няколко минути той направи завой, включи се в лявото платно и пое към магистралата „Сан Диего“. Ребека разбра, че решителният момент наближава.
На входа на магистралата действаше автоматична бариера, която пропускаше колите една по една. Това означаваше, че човекът зад волана ще бъде принуден да спре, макар и само за няколко секунди. Той се обърна и отново й хвърли смразяващ поглед. После насочи вниманието си към светофара в очакване на зелена светлина. Кракът му беше на педала на газта. Сега е моментът, рече си Ребека и сграбчи ръчката за отваряне.
Вратата се отвори едновременно с острото изскърцване на спирачките. Ребека политна навън, в ушите й екна оглушителен гърмеж. Мъжът беше натиснал спусъка. В следващия миг вече беше на асфалта, рамото й бе пронизано от непоносима болка. Без да й обръща внимание, тя се напрегна и се претърколи върху банкета. Вече бе успяла да прецени, че той не може нито да спре, нито да отбие вдясно, без да предизвика катастрофа. А самата тя разполагаше с не повече от минута.
Помоли се на Господ изстрелите да привлекат вниманието на полицията, макар да знаеше, че не може да разчита на това — все пак се намираше в Лос Анджелис, където никой не може да се осланя на помощта на представителите на закона.
Усети пареща болка в ръката, която бе поела тежестта на падането. За щастие чантата й беше омекотила удара. Погледна надолу и видя, че кърви. Но раните й бяха от ожулване, а не от огнестрелно оръжие. Изхълца и се втурна надолу, немилостиво шибана от храсти и трънаци. Най-важното сега беше да изчезне, преди онзи тип да се е върнал…
28
Изподрана и цялата в кръв, Ребека бавно се влачеше по стръмна и зле осветена алея. Очакваше всеки момент да чуе изсвирване на автомобилни гуми, чувстваше се като подгонено животно.
Дишаше тежко, рамото я болеше ужасно, лицето й се подуваше от удара. Дали да почука на някоя врата и да помоли да повикат полицията? Тази мисъл беше примамлива, но тя твърде добре помнеше както заплахите на високия мъж, така и писмото на Райън. Вече беше дълбоко убедена, че Холмс има свои хора в полицията, а може би и в прокуратурата. И ако реши да потърси помощ от властта, той непременно ще я открие. Едва сега започна да разбира отношението на детектив Уолтърс, който явно е един от хората на Холмс.