Ребека тръгна към антрето с разтуптяно сърце, отпусна се на колене и започна да опипва мокета. Скоро между пръстите й прошумоля лист хартия. Разгъна го и насочи светлината на фенерчето към него.
„Трябва да говоря с вас. Обадете се на този телефон. Хуан“ Следваха няколко цифри.
Кой беше Хуан? Дали не беше още един капан?
Бяха минали повече от двадесет минути, когато се върна на мястото, където трябваше да я чака таксито. Колата я нямаше. После чу клаксон, обърна се и видя, че човекът бе паркирал малко по-надолу по улицата. Хукна натам, отвори задната врата и се отпусна на седалката. Струваше й се, че всеки момент ще припадне.
— Сега накъде, госпожо?
Тя се поколеба, усещайки погледа му в огледалото. Представи си как изглежда, после тръсна глава и реши въпреки всичко да отиде в хотел „Сенчъри Плаза“.
— Сигурна ли сте, че искате да влезете там в този вид? — със съчувствие я попита шофьорът. — Ще трябва да обясните, че вашият човек здравата ви е напердашил…
— Нищо — овладя се тя. — Но вие ще ме оставите на ъгъла. Вече имам резервация и ще използвам задния вход.
— Както кажете — кимна той, но от тона му личеше, че я взема за луда.
Ребека му плати обещаната двойна тарифа, прибави към нея щедър бакшиш и слезе. Изчака светлините на таксито да изчезнат зад ъгъла, после се насочи към булевард „Литъл Санта Моника“. Няколко пресечки по-нататък имаше малък мотел и тя реши да вземе стая там. Разбира се, под фалшиво име.
Изтече близо час от настаняването й в мотела. Вече бе успяла да измие и почисти раните и охлузванията по тялото си.
Опипа листчето между пръстите си и отново се запита кой е този Хуан. После си каза, че ако проведе разговора бързо, едва ли могат да я засекат.
— Bueno — прозвуча насреща мъжки глас и тя се сети за тъмнокосия латиноамериканец, който я бе наблюдавал на „Майорка“. Възможно ли бе да е той?
— Страхувам се, че съм доста зле с испанския — изрече тя, после се впусна в някаква объркана тирада от думи, които би трябвало да се доближават до диалекта, на който общуваха местните латиноамериканци.
Човекът насреща я помоли да спре. След кратка пауза се чу друг глас — любезен и спокоен. С него успяха да се разберат — ту на испански, ту на английски. Ребека се оказа права — Хуан наистина беше онова момче от яхтата на Уърлингтън, а длъжността му се оказа помощник-готвач. Именно той я беше следвал из цялата яхта във фаталната нощ. Сега каза, че разполага с важна информация, засягаща смъртта на съпруга й. Бил готов да я сподели срещу хиляда долара и предлагаше да се срещнат веднага.
„Дали не е нова клопка?“ — запита се със свито сърце Ребека и му отговори.
— Ще ви се обадя утре.
— Не, трябва да стане тази нощ — настоя Хуан.
Главата й се въртеше, раните я боляха ужасно. Но въпреки това си даде сметка, че разговорът се протака и има опасност да я засекат. Предложи да затворят и обеща след малко отново да го потърси. При втория разговор вече се беше овладяла.
— Защо вашата информация струва толкова пари?
Хуан поясни, че в онази нощ на кораба е имало човек, който вероятно е убил мъжа й.
Сърцето й ускори ритъма си. Ако тази информация се окажеше вярна, можеше да се превърне в ключ към цялата загадка.
— За съжаление имам само петстотин долара в себе си — въздъхна тя.
В слушалката се чуваше тежкото му дишане. Миг по-късно до слуха й долетя приглушен разговор на испански — очевидно той бе сложил ръка на мембраната.
— Седемстотин и петдесет — рече най-сетне младежът.
— Не мога! — извика Ребека. — Нямам карта за банкомат, а банките са затворени! Ако държите да се срещнем тази нощ, трябва да се задоволите с петстотин!
Отново последва приглушен разговор на испански. Тя си каза, че ако това е капан, заложен от кльощавия и компанията му, те едва ли щяха да се пазарят за някакви си двеста и петдесет долара.
— Добре — съгласи се най-накрая Хуан. — Братовчед ми ще ви обясни къде да се срещнем.
Максуел Холмс обикаляше из просторния хол. Беше толкова ядосан, че се опасяваше да не експлодира.
— Какво означава това? — извика той. — Как така си я изпуснал?
Виктор Ъруин — високият слаб мъж, стоеше пред него със зачервено от срам лице.
— Вече ти обясних, шефе — промърмори. — Изчезна, сякаш се стопи във въздуха…
— Идиоти! — избухна Холмс. — Пет човека, които се оказаха пълни идиоти! Двама с коли, други двама в микробуса, петият ръководи операцията… И какво се оказва? Позволяват на една жена да им се изплъзне! — Вените на шията му се издуха като корабни въжета. — Как е възможно това, да ви вземат мътните?!