— Може и да е права — промърмори Соловски, докато колата им бавно потегляше от алеята пред къщата на Морланд. — Кражбата е едно, но да изтриеш документацията в компютъра на жертвата — съвсем друго.
— Не бързай със заключенията! — сопна й се Уолтърс. — Нашата госпожа Морланд е изпаднала в истерия и не може да приеме факта, че мъжът й е скочил от яхтата, за да сложи край на живота си. Семейството на жертвата никога не признава за наличието на депресия. Винаги дрънкат едно и също: „Нищо му нямаше, причината трябва да се търси другаде“. — Гласът му иронично изтъня.
— Тогава как ще обясниш изчистването на паметта на компютъра? — попита Соловски.
— А какво доказва, че това изчистване е станало именно днес? — отвърна Уолтърс и даде десен мигач. — Ако са пипали компютъра, защо не са го оставили да работи? Цялата къща е обърната наопаки, но към компютъра крадците проявяват специално отношение и грижливо го изключват!
— Точно там е работата! — леко повиши тон колежката му. — Изключили са го, за да прикрият истинската причина за взлома, а всичко останало е само камуфлаж!
— Това не го приемам! — изръмжа той.
— Какво тогава е станало според теб? Ребека Морланд инсценира взлом, изтрива всички данни в компютъра и после заявява, че съпругът й е убит? — Помълча малко, после поклати глава. — Това е пълен абсурд!
— Ти какво? — ледено процеди Уолтърс. — Да не би да намекваш, че не зная какво правя?
— Не съм казала такова нещо!
— Виж какво! Бяхме приятели с твоя човек, затова ти позволявам известни волности. Но не си въобразявай, че ще ми се качиш на главата! Аз съм по-старши от теб и ще вършиш това, което ти заповядвам!
При споменаването на мъжа й тя застина. Защо Уолтърс се държеше така? Защо се правеше на началник?
— Добре — примирително въздъхна. — Но всеки има право на мнение, нали? — Хвърли поглед на часовника си и добави: — Трябва да се прибирам, би ли ме закарал до колата ми?
Той не отговори, натисна педала на газта, гумите на патрулната кола изсвистяха и тя бясно се понесе напред.
На другата сутрин, изправена зад програмиста, който правеше отчаяни опити да проникне в тайните на компютъра IBM на Райън, Ребека нетърпеливо пристъпваше от крак на крак. Човекът работеше вече няколко часа.
Най-накрая той вдигна глава и каза:
— Съжалявам, госпожо. Не мога да възстановя нищо от липсващата информация.
— Не може да бъде! — отчаяно прошепна тя. — Трябва да има някакъв начин!
— Опитах всичко, което зная…
Ребека отказваше да се примири.
— Да се обърна ли към друг специалист?
— Ваша воля — сви рамене програмистът. — Но след като аз не успях, едва ли ще успее и някой друг… Тези момчета са знаели какво вършат. — Изправи се и започна да си прибира нещата в голяма тъмносиня раница.
Тя мълчаливо му подаде чека и го изпрати до външната врата. Проследи с поглед отдалечаващата се кола. Какво да прави сега?
Райън работеше на компютъра по цяла нощ, но никога не сподели с какво точно се занимава. Когато за пръв път затъмни екрана на монитора при нейното влизане, тя се обиди и му го каза. А той отвърна, че става въпрос за изключително поверителна информация. Но от погледа му личеше, че нещата са далеч по-сериозни от обикновено.
За всичките тези седмици той забрави компютъра включен само веднъж, при това само за няколко минути. Ребека бе влязла в стаята да му поиска нещо и бе зърнала изписаната на екрана информация. Напрегна се, но единственото, което успя да си спомни, беше нещо свързано с чуждестранни банки…
Програмистът провери и нейния компютър, който бе монтиран на малка масичка в кухнята. Заключението му съвпадаше с нейното: никой не го беше докосвал. Това засили увереността й, че неизвестният крадец се е интересувал единствено от файловете на Райън. Спомни си за банковата книжка в куфарчето на мъжа си. Дали пък не са търсили точно нея? Дали тази книжка не е свързана с липсващата компютърна информация?
По странна ирония на съдбата вчера сутринта тя бе пъхнала книжката в ръчната си чантичка, възнамерявайки да я провери в банката емитент. Разбира се, че не успя да стори това, но сега книжката кротко си лежеше в чантичката.