— Искам да прибера някой дребни вещи на мъжа си — почувства се длъжна да обясни тя.
— Разбира се — кимна пазачът. — Обадете ми се на излизане.
Ребека влезе в кабината и натисна копчето. Въздъхна с облекчение. Беше очаквала да я спрат, макар че нямаше причини за това.
Когато излезе в пустия коридор, изведнъж я обзе странно напрежение. Прекоси на пръсти мраморното фоайе и с облекчение стъпи на дебелия мокет. Опита се да си спомни кога идват чистачките, но знаеше, че не разполага с много време.
Спря пред вратата на Катрин, сърцето блъскаше в гърдите й. Отвътре не идваше никакъв шум. За миг се изкуши да се обърне и да избяга, но си наложи да остане на мястото си. Почака известно време; нищо не нарушаваше тишината. Най-сетне се обърна, сви зад ъгъла и се насочи към кабинета на Райън.
Вратата беше отключена. Вмъкна се вътре и внимателно затвори след себе си. Сърцето й блъскаше като чук.
С облекчение установи, че щорите са спуснати.
Запали осветлението, стомахът й се сви. Повечето от личните вещи на мъжа й отдавна бяха изнесени, кабинетът беше някак безличен, враждебен и чужд. Макар да не беше ъглов като кабинетите на Брандън и Катрин, този също беше просторен и светъл. Мебелите бяха правени по поръчка от светлото дърво, което обичаше Райън.
Ребека пристъпи към бюрото и погали гладката повърхност. Запита се кой ли ще седне зад него и остра болка прониза сърцето й.
Въздъхна, прогони спомените и седна зад писалището. Започна да проверява многобройните чекмеджета, сигурна, че ще открие някаква следа.
Бързо разбра, че писалището вече е прегледано и почистено. В чекмеджетата бяха останали само дреболии, но тя търпеливо се зае да ги изследва. Започна с кутийка кламери, завърши с няколко кибрита, които внимателно огледа за евентуални бележки или телефонни номера. Надяваше се да открие нещо незначително за околните, но важно за себе си.
Изваждаше чекмеджетата едно по едно и ги поставяше на килима. После бъркаше в дупката и опипваше вътрешността на писалището. Не знаеше какво точно търси: бележка, ключ, някаква вещ.
Вратата се отвори точно в мига, в който Ребека положи последното чекмедже на килима.
— Какво си въобразяваш, че правиш?
На прага стоеше Катрин, гледаше я враждебно, като престъпник.
— Аз… Просто ми се прииска да поседя в стола на Райън… — Думите с усилие излизаха от устата й. — Да бъда близо до него…
Другата жена пристъпи навътре, заобиколи писалището, в погледа й се появи насмешка и недоверие.
— Чувстваш се по-близо до него, когато сложиш чекмеджетата на пода, така ли? — попита.
— О, не — направи опит да се овладее. — Търсех някаква салфетка и без да искам издърпах чекмеджето докрай.
— Така ли? — изви вежди Катрин. — А защо просто не поиска разрешение да влезеш, а се промъкваш като крадец?
Ребека се изчерви от гняв.
— Крадец ли? — повиши тон. — Мъжът ми все пак беше партньор в тази кантора!
Катрин замръзна на мястото си, после, очевидно осъзнала, че отива твърде далеч, бързо смени тона:
— Извинявай, но просто се стреснах…
Ребека кимна, но не откъсваше очи от лицето й. Изведнъж й хрумна, че може да извлече някаква полза от тази нежелана среща, и рече:
— Искам да те попитам нещо… Забеляза ли някаква промяна у Райън в последните дни от живота му?
— Разбира се — кимна съдружничката му. — Всички я забелязаха. Беше мрачен и раздразнителен, пълна противоположност на това, с което бяхме свикнали.
Това беше ясно и на самата Ребека.
— Друго? — попита.
— Ами… — Катрин замълча за момент. — Спомням си, че в последно време непрекъснато отсъстваше от службата.
— Искаш да кажеш, че не е идвал на работа? — попита младата жена и потръпна от вътрешна възбуда.
— О, не. Всяка сутрин си беше на работното място, но после отменяше насрочените за деня срещи и излизаше. Това се случи поне четири-пет пъти… Може би и повече, но не съм била уведомена.
Ребека се опитваше да скрие изненадата си.
— И не казваше на никого къде отива, така ли?
— Не — кимна Катрин, после сви рамене и колебливо добави: — Кой знае… Може би е имал някаква тайна връзка.
Съпругата направи върховно усилие, за да подмине този безочлив намек.
— Забелязала си промяната у него, значи — проточи. — А попита ли го на какво се дължи тя?
— Да, но той явно не желаеше да говори по този въпрос.