— А онази вечер на яхтата двамата разговаряхте ли?
— Да, сигурна съм в това.
— Помниш ли за какво?
— Бяхме на прием, Ребека — отвърна с леко раздразнение Катрин. — Може ли човек да помни какво е говорил на подобно място?
— Все пак опитай, моля те…
Едва успяваше да запази самообладание пред очевидната враждебност на Катрин!
— Ох, добре — тежко въздъхна другата жена. — Май беше за яхтата… Великолепен плавателен съд, всички бяха много впечатлени…
Ребека веднага усети лъжата, но запази любезното изражение на лицето си.
— Ти слиза ли до пушалнята? — попита.
— Да, но доста по-рано от началото на търсенето. Вече съобщих на детективите за това.
Младата жена си напомни да провери този факт и продължи:
— Къде за последен път видя Райън?
— На горната палуба — отвърна Катрин и махна някакво косъмче от кремавата си пола. — Беше пиян.
Стомахът на Ребека се сви, но направи опит да запази самообладание.
— Откъде знаеш, че е бил пиян?
— Хайде, стига, Ребека! Когато човек пие уиски след уиски, когато очите му се зачервяват, а езикът му надебелява, той положително е пиян, нали?
Не си спомняше Райън да е бил в подобно състояние. Защо единствено тя не беше забелязала тези толкова явни признаци? Или всички около нея лъжеха? Изправи се, заобиколи писалището и застана срещу Катрин.
— Знаеше ли, че Брандън е възложил на Райън да разследва миналото на Пол Уърлингтън?
— Да, знаех — отвърна тя, поемайки си остро дъх. — Бих те посъветвала да забравиш този факт, защото ако Уърлингтън разбере, всички ще си имаме неприятности.
Не обърна внимание на думите й и продължи да я притиска:
— Как мислиш, дали Райън не е открил нещо компрометиращо за Уърлингтън?
— Всичко е възможно. Защо питаш? Да не би Райън да е споменавал пред теб за Уърлингтън и своето разследване?
Ребека долови напрежението в гласа й и предпочете да не отговаря веднага.
— Ако Райън ти е казал нещо за Уърлингтън, аз трябва да зная какво е то! — повиши глас Катрин.
„Защо? — запита се младата жена. — Защо Катрин проявява такава нервност?“
— Не помня — изрече на глас. — Случиха се толкова неща. Опитвам се да ги подредя в главата си, но… Ние с Райън си споделяхме всички проблеми, разговаряхме много…
На устните й се появи усмивка. „Я да видим дали старата кобра ще се хване“ — рече си.
Настъпи продължително мълчание, Катрин изпитателно я оглеждаше. Ребека изчака, после тихо попита:
— Нима наистина вярваш, че Райън се е самоубил?
Другата жена се замисли, после поклати глава.
— Това е единственото логично обяснение, още повече, че е оставил и предсмъртно писмо.
„Защо всички обръщат такова внимание на една неподписана бележка?“ — запита се озадачено Ребека. Понечи да каже на Катрин, че очаква дете, но после реши да продължи с въпросите:
— Знаеш ли кой е намерил това тъй наречено „предсмъртно писмо“?
— Джон — отвърна другата жена.
Това беше новина.
— Защо точно той?
Катрин изви вежди, сякаш се удивляваше на глупавия въпрос.
— Вероятно, защото пръв е влязъл в кабинета му.
Ребека се изненада от отговора, тъй като от Райън знаеше, че Джон вечно закъснява и с това предизвиква гнева на Брандън.
Катрин погледна часовника си и стана.
— С удоволствие бих продължила този разговор, но трябва и да работя… — Отмести косата от очите си и добави: — Искаш ли да те изпратя до асансьора?
— Няма нужда — отвърна й и взе чантата си.
— Лека нощ тогава…
Младата жена тръгна по коридора, усещайки погледа на Катрин върху гърба си. Много добре. Нека тази вещица се чуди защо се е появила тук.
Идеята й хрумна в момента, в който излезе от асансьора и се отправи към изхода.
— Гюс?
— Кажете, госпожо Морланд.
— Опитвам се да възстановя събитията от нощта, в която почина съпругът ми — каза. — Мога ли да надникна в присъствената книга?
— Разбира се, госпожо — отвърна възрастният човек и я поведе към стаичката си.
Присъствената книга лежеше на бюрото, осветена от малка настолна лампа. Ребека бързо започна да я прелиства. Откри това, което търсеше.
— Ти ли беше дежурен в онази нощ?
Той сведе очи към мястото, на което беше поставила пръста си, после кимна.