— Да, госпожо. Това е моят подпис. Значи съм бил нощна смяна.
— Помниш ли кога се е разписал на влизане господин Евънс?
— Тук пише един и четиридесет и три през нощта. — Възрастният човек се замисли за миг, после кимна: — Да, спомням си… Беше наистина късно през нощта… По това време рядко идва някой.
— Помниш ли как беше облечен, как се държеше? — напрегнато попита Ребека.
— Чакайте да видим… — промърмори пазачът и потърка брадичката си. — Да, помня, че беше облечен в смокинг. Не беше особено любезен с мен, но той винаги си е такъв. За разлика от господин Тейлър и вашия съпруг. — Устните му се разтегнаха в усмивка: — Господин Тейлър е истински джентълмен. Винаги ме поздравява и се интересува от здравето на жена ми.
Тя се усмихна и с престорено безразличие попита:
— Господин Евънс даде ли някакво обяснение за появата си в този необичаен час?
— Не — почеса се по главата Гюс. — В подобни случаи обикновено казват, че са забравили някакви важни документи или пък се вълнуват от предстоящия процес. Но той не… Той не каза нито дума.
— В колко часа се разписа на излизане? — попита Ребека, плъзгайки показалец надолу по листа. — Не виждам никъде неговия подпис.
— Странно — наведе се над книгата Гюс.
— Има ли нещо необичайно в това? Искам да кажа — често ли се случва някой да не се разпише на излизане?
— Ами, може би… — неуверено промълви пазачът. — Но не и по време на моите дежурства. Аз винаги ги карам да се разписват. — Замисли се за момент, после рязко вдигна глава: — Чакайте, чакайте… Мисля, че не се е разписал, защото е слязъл обратно след седем сутринта. Тогава ми свършва дежурството — от единадесет вечерта до седем сутринта. Тъкмо си тръгвах… По това време вече не караме хората да се разписват, тъй като много адвокати се явяват на работа още в шест. Дори имаше един, който пристигаше в четири и половина, точен като часовник.
Ребека се усмихна на забележката му, после попита:
— Забеляза ли дали господин Евънс носи нещо със себе си?
— Май носеше една-две папки, но не съм сигурен.
— Ясно… Е, добре. Благодаря за помощта, Гюс. — Откъсна лист хартия от бележника на бюрото и надраска адреса и телефона си: — Моля те, позвъни ми, ако си спомниш още нещо.
— Разбира се — кимна старецът и прибра листа в джоба на униформата си.
Младата жена тръгна към изхода, после изведнъж спря и се обърна.
— И още нещо, Гюс… Ще ти бъда много благодарна, ако не споменаваш пред никого за този разговор. Поне дотогава, докато не убедя полицията да преснима присъствената книга.
— Както кажете, госпожо Морланд.
Тя си тръгна с чувството, че е открила нещо важно. Беше ясно, че Джон се е появил в кантората направо от яхтата и е останал тук през цялата нощ. Въпросът е защо…
Една минута след излизането й във фоайето се появи Катрин.
— Не ви видях да слизате с асансьора, госпожице Денисън — учудено я погледна Гюс.
— Слязох по стълбите, за да се раздвижа — поясни тя, после махна по посока на отдалечаващата се Ребека. — Какво искаше от теб госпожа Морланд?
— О, нищо — отвърна й. — Просто си побъбрихме…
— Аха…
— Тя е много мила млада дама — усмихна се мъжът, после поклати глава. — Жалко, че я сполетя такова нещастие.
— Наистина жалко — съгласи се Катрин, помълча, после добави: — Виж какво, Гюс… От днес нататък госпожа Морланд ще влиза в сградата само с моето лично разрешение. Ясно ли е?
— Както кажете, госпожице Денисън — погледна я с лека изненада пазачът. — Вие сте шефката.
10
В началото на следващата седмица Ребека позвъни в кабинета на Джон. Секретарката съобщи, че в момента той е на зъболекар в Бевърли Хилс. Реши да го изчака там, тъй като това й даваше възможност да поговори с него насаме. Очевидно изненадан да я види, Джон все пак я покани да повърви с него по обратния път до кантората.
— Чакам документите за липсващите пари — напомни му тя, докато подтичваше край него. Сякаш за да компенсира ниския си ръст, той крачеше с бързината на маратонец.
— Още се обработват — отвърна й. — Но скоро ще бъдат готови.
— Дано…
— Това ли е причината за внезапното ти желание да ме видиш?
— Не. — Тя преглътна и добави: — Забеляза ли нещо необичайно в поведението на мъжа ми преди смъртта му?
— Да. Беше в лошо настроение, сякаш нещо го тревожеше.