Скоро пред очите й се появи тясното мостче, което свързваше острова със сушата. С изненада установи, че липсва охрана. Мостчето беше толкова тясно, че по него не можеха да се разминат две коли.
Бавно измина с колата краткото разстояние и се отправи по тясната, подобна на алея павирана уличка. Околните къщи бяха строени така, че да гледат към морето, затова от уличката не се виждаше почти нищо от тях.
Скоро откри адреса и отби встрани от пътното платно. Оттук домът на Уърлингтън изглеждаше съвсем скромен, а лицевата част на парцела едва ли надвишаваше петнадесетина метра. Прозорците, които гледаха към улицата, бяха с плътно затворени капаци. Но тежката входна врата придаваше на жилището нужната солидност, до нея имаше една много красива скулптура от тиково дърво и много цветя.
Ребека повдигна масивното парче месинг и го остави да падне върху вратата. Звукът отекна, а тя неволно пое дълбоко дъх.
Отвори й мъж с бяло сако и тъмни панталони.
— Какво обичате?
— Добър ден, аз съм Ребека Морланд. Бих искала да се срещна с господин Уърлингтън, моля…
— Той очаква ли ви? — учудено я погледна мъжът.
— Да. Предупредих го по телефона.
— Съжалявам, госпожо, но господин Уърлингтън в момента отсъства.
— О! — Сърцето й се сви. — Идвам чак от Лос Анджелис… Не знаете ли кога ще се върне?
— Не мога да ви кажа със сигурност, госпожо… Но съпругата му е тук, ако желаете аз ще…
— Да, моля ви — нетърпеливо го прекъсна.
Мъжът отстъпи да я пропусне. Очите й моментално бяха привлечени от прекрасната панорама, разкриваща се към Нюпорт Харбър и пристанището за яхти. Зелените площи на имението стигаха чак до водата. Беше опияняващо красиво.
Дневната беше огромна, разделена на няколко отделни кътчета. Стените бяха боядисани в пастелни тонове, предимно в бяло и бежово. Беше пълно със скулптури и антични съдове, а картините, без съмнение оригинали, положително струваха милиони долари.
Мъжът я отведе в един от ъглите на огромното помещение, близо до панорамните прозорци.
— Моля, седнете — покани я той. — Веднага се връщам.
Твърде неспокойна, Ребека остана права. През прозорците се виждаше просторна веранда от дялан камък, зад който проблясваха водите на плувен басейн. От него до морския бряг зеленееше безупречно поддържана морава. Разстоянието беше не по-малко от сто и петдесет метра.
Когато погледът й се спря на кея, шумно въздъхна. Там беше закотвена „Майорка“ и някакъв мъж усърдно търкаше месинговите парапети на горната палуба. От фаталната нощ не беше виждала яхтата.
Чу потракването на токчета върху мраморната мозайка и се обърна. Появи се Даяна Уърлингтън, облечена в тънки вълнени панталони и яркозелена копринена блуза. На шията й имаше проста, но елегантна златна огърлица. Изглеждаше така, сякаш й предстояха снимки за специализираното списание „Таун енд Кънтри“.
— Ребека? — На лицето й се изписа изненада и безпокойство. — Какво ви накара да изминете целия този път от Лос Анджелис до Нюпорт Бийч?
— Надявах се да заваря съпруга ви у дома. В петък се опитах да се свържа с него, но не успях. Оставих съобщение, че ще се отбия у вас…
— Разбирам — кимна Даяна и нервно опипа златната гривна на китката си. — Нямам нищо против да го почакате… Мисля, че скоро ще се върне.
— Много мило от ваша страна — усмихна се посетителката. Зачуди се дали домакинята е нервна от присъствието й и ако е така — защо… — Имате прекрасен дом, госпожо Уърлингтън.
— Благодаря — кимна тя, направи й знак да седне и се настани срещу нея. — Моля ви, наричайте ме Даяна.
— Надявам се, че не прекъснах нещо важно — продължаваше да се усмихва Ребека, макар че нервите й бяха опънати до скъсване.
— Не, не — махна с ръка Даяна, кръстоса крака и се приведе напред. — Радвам се да ви видя и искам още веднъж да ви кажа колко съжалявам за тежката загуба, която ви сполетя.
Ребека кимна. В гласа на другата жена прозвуча искрено съчувствие, но очите й отбягваха нейните.
— Беше наистина ужасно! — въздъхна Даяна, отправила поглед някъде над главата й. После изведнъж скочи на крака. — О, моля за извинение! Мога ли да ви предложа нещо за пиене?
— Чаша вода, ако обичате — кимна, внезапно изпитала жажда.