В крайна сметка директорката сложи край на суматохата, побутна Ребека пред себе си и я насочи към кабинета.
— Зная, че не ти достигат хора, Труди — каза Ребека, след като се настани на дивана. — Не искам да допринасям за задълбочаване на кризата, но още известно време няма да мога да се върна на работа. Смъртта на Райън ме изправя пред доста проблеми, които чакат разрешение.
— Не се безпокой — кимна с разбиране директорката. — Наистина не ни достигат хора, но все някак ще се оправим. Ти можеш да ползваш толкова отпуска, колкото ти е необходима. — Прочисти гърлото си и добави: — Освен това ние тук високо ценим начина, по който продължаваш да работиш с клиентите си, макар и от дома… Не всеки в твоето положение би си направил подобен труд.
— Не мога да зарежа хората само защото имам лични неприятности.
— И възнамеряваш да продължиш в същия дух, така ли?
— Надявам се — кимна младата жена. — Но се страхувам, че ще работя ден за ден, естествено, с помощта на Люси. — Не й беше лесно да каже това, което бе намислила, но тръсна глава и погледна Труди право в очите. — Ще те разбера, ако решиш да назначиш друг човек на мястото ми.
— Не искам да го правя — поклати глава тя. — Много съм доволна от твоята работа.
— Благодаря ти — усмихна се Ребека.
— Проблемите ни са другаде — изрече с въздишка Труди. — Субсидиите се бавят и скоро можем да се окажем без никакъв оперативен капитал. Правим опити да си намерим частни спонсори, но без особен успех. Щатските фондове за подпомагане на обществените юридически кантори също пресъхват.
— Нуждите нарастват, но средствата намаляват — тъжно кимна Ребека.
Напусна кабинета на директорката и отиде да прибере някои неща от бюрото си. Отрупаната с документи и папки задушна стаичка без прозорци приличаше по-скоро на килер за архиви, отколкото на кабинет на старши адвокат, но тя си я обичаше.
Появи се Люси с кашон в ръце. Ребека го пое и започна да го пълни с книги и лични вещи. В ръцете й попадна една снимка, бяха си я направили с Райън по време на сватбеното пътешествие до Хавайските острови. Бяха на брега, плътно притиснати един до друг. Слънцето беше позлатило тялото на Райън, самата тя приличаше на голяма розова мида с почти избеляла руса коса. Кожата й просто не понасяше слънцето. „Господи, колко бяхме щастливи“ — въздъхна тя и с усилие сдържа сълзите.
— Предполагам, че това е всичко — прошепна тя.
— Нещата ще се оправят, Ребека, сигурна съм в това — погледна я състрадателно Люси.
Този път сълзите се затъркаляха по бузите й.
— Знам — прошепна и прегърна приятелката си. — Благодаря…
После бързо прекоси общото помещение, извика „довиждане“ на колегите си и излезе. Закле се отново да се върне тук, щом открие убиеца на мъжа си.
Реши, че трябва да поговори и с някой от обикновените служители в „Тейлър, Денисън и Евънс“. Секретарката на Райън например беше стара служителка в кантората, но Ребека така и не беше успяла да се запознае с нея. Запита се дали главната администраторка Глория Пауъл ще изрази желание да й помогне. Райън много я уважаваше, а доколкото можеше да се съди от думите му, уважението между тях е било взаимно.
Остана дълбоко трогната от съболезнователното писмо на Глория, която също беше дългогодишна служителка във фирмата. Лоялността вероятно щеше да й попречи да бъде откровена, но реши все пак да опита.
Преписа адреса от бележника на Райън и една вечер се отправи към жилищния комплекс „Болдуин Хилс“.
Щом позвъни на вратата на апартамента, Глория веднага отвори. На гладкото й мургаво лице се изписа тревога.
— Здравейте, госпожо Морланд.
Ребека не харесваше фирмената политика на „Тейлър, Денисън и Евънс“, която задължаваше всички служители да се обръщат официално помежду си.
— Наричайте ме Ребека — помоли.
— Ще се опитам — усмихна се Глория, придърпа пуловера си и отстъпи назад. — Моля, влезте…
За пръв път я виждаше в други дрехи, освен официална рокля или костюмче и обувки с високи токове. Така жената й се стори по-млада и по-жизнена.
— Извинете, че идвам без предупреждение, но исках да си поговорим някъде извън кантората — каза тя.
— Няма проблеми, госпожо Морланд… Извинете, Ребека. Разбирам ви много добре. Какво да ви предложа? Кафе, минерална вода?
Влязоха в хола.
— Черно кафе, моля — отвърна Ребека. Продължаваше да се чувства неудобно от безцеремонното си нахлуване в дома на тази жена. Когато домакинята я остави за малко сама, се опита да се убеди, че постъпва правилно.