— Имате ли нещо против, ако спомена този факт пред Соловски и Уолтърс?
— Не, разбира се. Ако ме бяха питали, и сама щях да им го съобщя.
Младата жена се поколеба за миг, после продължи:
— Знаете ли нещо за тази история с липсващите служебни пари. Глория?
Другата жена замръзна на мястото си и малко сковано кимна с глава.
— Да.
— А знаете ли, че съдружниците обвиняват Райън?
— Да.
— Какво мислите по въпроса?
— Чух, че разполагали с доказателства. Но въпреки това ми е трудно да го повярвам. Господин Морланд просто не беше такъв човек.
Ребека беше готова да я разцелува.
— А чували ли сте, че някой от счетоводния отдел му помагал да присвои тези пари?
— Да.
„Дали Глория знае, че Джон Евънс отказа да ми съобщи името на този човек?“ — запита се тя. Колебанието й продължи само секунда, после с преднамерено небрежен тон подхвърли:
— Името нещо все ми се изплъзва…
— Зои Олин — поясни Глория.
— Да, така беше… — С мъка преглътна. — Доколкото ми е известно, Зои е в неплатен отпуск до изясняването на нещата.
— Да, така е.
— Вие разговаряхте ли с нея?
— Не. Господин Евънс и госпожица Денисън имаха грижата за това.
Ребека си пое дълбоко дъх.
— Бихте ли ми дали адреса или телефона на Зои? — попита. — Много бих искала да се свържа с нея.
— Не съм много сигурна, че мога — очевидно се притесни жената. — Съчувствам ви за нещастието, но…
— Ясно, разбирам — кимна с въздишка Ребека. — Ще ви бъда много благодарна, ако ми се обадите в случай, че си спомните още нещо във връзка с тази история.
— Разбира се — кимна Глория. От лицето й се излъчваше честност и сила и събеседничката й изпита огромно уважение към нея. Малцина в нейното положение биха изразили желание да помогнат.
Извади от чантата си лист хартия и написа телефона си.
— Заповядайте. Зная, че имате номера в службата си, но бих искала да го имате и тук, просто за всеки случай… Моля ви, обадете се, ако си спомните още нещо.
— Непременно — обеща с усмивка Глория.
Телефонът звънеше. Ребека захвърли ключа от входната врата на масичката в антрето и изтича да вдигне слушалката.
— Да, моля.
— Ребека Морланд? — Гласът беше непознат и звучеше така, сякаш идваше отдалеч.
— Аз съм. Кой се обажда?
— Това няма значение. Чуйте добре какво ще ви кажа: престанете да безпокоите хората със смешните си подозрения относно смъртта на съпруга ви! Предупреждавам ви, че ако продължавате в този дух, горчиво ще съжалявате!
Сърцето заблъска в гърдите й като парен чук, коленете й се подкосиха.
— Но кой сте вие? — прошепна и безсилно се отпусна на близкия стол.
— Няма значение кой съм. Ако не прекратите всичко това, ще свършите точно като мъжа си! — Слушалката насреща с трясък се затвори, Ребека неволно подскочи от оглушителното пропукване.
Разтреперана, тя се запита кой би могъл да бъде този човек. Очевидно някой се изнервяше от разследването й. Проникване с взлом в къщата, изчистване паметта на компютъра, преследващи я коли, заплахи по телефона… „Господи, какво ли още ме чака?“ — с ужас се запита тя.
13
Джон Евънс нетърпеливо пристъпяше от крак на крак, очаквайки вуйчо му най-сетне да приключи с телефонния разговор. Срещата му с Катрин Денисън мина зле. Отношенията им започнаха да се обтягат в момента, в който Брандън им възложи да разпределят помежду си делата на Райън Морланд.
Катрин явно го смяташе за недостатъчно компетентен и по тази причина си подбра най-важните клиенти — онези, които плащат високи хонорари. А именно от тях зависеше и премията, която всеки от адвокатите в кантората получаваше в края на годината.
След едночасови безплодни пазарлъци тя изгуби търпение, скочи и каза, че има среща с някакъв клиент. А за Джон остана неприятната задача да уведоми вуйчо си за разрива.
Телефонният разговор най-сетне приключи и той навъсено започна да докладва. Брандън го изслуша, после мрачно му напомни, че трябва да търси начин за разбирателство с Катрин.
— Мисля, че системата за разпределение на премиалните е крайно несправедлива! — заяви накрая Джон. — Тя облагодетелства такива като Катрин, които умеят да примамват клиентите, а не такива като мен — които вършат истинската работа!