По-рано през деня попита Уолтърс защо не й е казал за телефонните заплахи срещу Ребека Морланд. Той само сви рамене и отвърна, че това е поредната инсинуация на вдовицата.
— Да отидем да хапнем нещо — подхвърли тя, а лекото кимане на главата й трябваше да подсети Уолтърс, че иска да говори с него.
— Къде? — попита с многозначителна усмивка той.
— В кафенето „Бахамас“ — предложи тя. — Тъкмо ще погледаме и яхтите…
Той й хвърли внимателен поглед, сякаш искаше да отгатне какво е намислила. После сви рамене:
— Както кажеш…
Взеха пластмасовите чашки, излязоха от кафенето и бавно се насочиха към един от многобройните пристани на Марина дел Рей.
— Е, казвай какво си си наумила — промърмори Уолтърс, докато очите му не се откъсваха от една новичка двайсет и пет метрова яхта.
— Искам да си поговорим за случая Морланд.
Той я погледна.
— Мисля, че след телевизионното изявление на Брандън Тейлър вече е време да развееш белия флаг. На всички е ясно, че тази жена иска да докопа парите от застраховката.
„Спокойно — рече си тя. — Най-важното сега е да не губиш самообладание.“ Засенчи очите си с длан, отпи глътка кафе и извърна глава към партньора си.
— Не се ли питаш какви всъщност са залозите? Не си ли задаваш въпроса, защо и тримата партньори на Морланд толкова усърдно обвиняват един човек, който вече не е в състояние да се защити?
— О, не знам — сви рамене Уолтърс. — Чувал съм, че деловите отношения нямат нищо общо с любовните. Хората си подбират деловите партньори по съвсем други причини.
— Имам чувството, че в тази фирма не всичко върви така гладко, както изглежда — подхвърли тя и тръгна по дебелите греди.
Той сложи ръка на рамото й.
— Защо не престанеш да се занимаваш с този случай? Всички са убедени, че става въпрос за самоубийство, а и ние си имаме предостатъчно работа, за да продължим да се ровим. Мисля, че вече е време да внесем предложение за прекратяване на разследването.
Тя вдигна глава да го погледне, очите й се присвиха срещу слънцето.
— Добрите детективи трябва да правят всичко възможно за данъкоплатците… Нали така беше?
— Разбира се.
— Но в този случай не сме го направили, нали?
— Какво означава това? — намръщено я изгледа Уолтърс.
— Не проверихме всички улики — поясни Соловски, притеснено преглътна няколко пъти, после продължи: — Например пропуснахме да направим пълни токсикологични анализи на Морланд…
Той внимателно я изгледа.
— Аутопсията показа, че в кръвта му има високо съдържание на алкохол. Какво повече искаш?
— Искам да знам какво друго е имало в кръвта му. Прегледах най-внимателно всички рапорти. От тях стана ясно, че ти си отменил пълната токсикологична експертиза.
— Реших, че не ни трябва — сви рамене той. — Какво толкова е станало?
— Бяхме се разбрали за обратното.
— А после аз си промених мнението — погледна я с леко нетърпение Уолтърс. — Реших, че няма смисъл да харчим парите на данъкоплатците за нещо излишно.
— О, нямах представа, че толкова си се загрижил за парите на данъкоплатците — иронично подхвърли тя.
Лицето му заплашително се надвеси над нейното.
— Аз съм по-старши от теб! И никак не ми харесва да чувам подигравки по свой адрес!
— Не се подигравам — издържа погледа му тя. — Но не мога да разбера защо непрекъснато ми се правиш на началник! Защо отказваш да разгледаш делото Морланд и от друга светлина? Започвам сериозно да се тревожа, да знаеш…
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че поведението ти в това разследване е доста странно! — отсече тя.
— Ако не си доволна и ме мислиш за тъпак, лесно ще уредя да те преместят. — В гласа му прозвуча недвусмислена заплаха.
Соловски имаше желание да постави тоя тип на мястото му, но чувството за самосъхранение надделя. Един глас настойчиво й прошепна да се отдръпне от ръба на пропастта, докато все още има време… Лесно би могла да го изкара от кожата му, но от това щеше да пострада само тя.