Показалецът на Уолтърс предупредително се насочи към нея.
— Имам чувството, че си готова да обърнеш гръб на бъдещето си заради една жена, която те прави на глупачка! — изръмжа той. — По дяволите, нима не разбираш, че мадамата те излъга? Трябваше да те информира за застрахователната полица, но не го стори, нали? Нея трябва да разпънеш на кръст, а не мен!
Даваше й възможност да се измъкне. „Нима наистина съм готова да върна значката си заради Ребека Морланд и нейните теории?“ — запита се Соловски. Колебанието й продължи няколко секунди. После неохотно и с гняв тя преглътна гордостта си и промълви:
— Нямах намерение да проявявам неуважение към теб. Извинявай, ако ти е прозвучало така…
Колкото и да съчувстваше на Ребека Морланд, не можеше да си позволи разрив с Уолтърс. Неговата атестация беше от жизненоважно значение за бъдещето й в полицията.
Ребека спря пред дома си, събра пликовете с покупки от седалката и се приготви да слезе. В този момент от храстите изскочи някакъв мъж с фотоапарат и се втурна към колата.
— Хей, вие, какво си въобразявате? — изненадано извика тя.
— Госпожо Морланд, дали самоубийството на мъжа ви се дължи на нещо във връзка с предизборната кампания на Брандън Тейлър?
Тя бе буквално парализирана от проявата на подобно нахалство.
— Махайте се веднага, или ще повикам полиция!
Мъжът вдигна апарата си и започна да я снима, а тя инстинктивно скри лицето си. После тръгна към вратата, опасявайки се, че този нахалник ще направи опит да я последва и вътре. Но другата възможност бе да остане в колата си и да го изчака да се махне.
Вдигна чантата пред себе си и приготви ключовете. Мъжът продължаваше да върви подире й.
— Ей сега ще позвъня в полицията! — изкрещя тя, втурна се в антрето и затръшна вратата след себе си.
Даяна Уърлингтън внимателно се огледа, преди да отвори вратата на белия си ягуар. Искаше да бъде сигурна, че никой не я е проследил и наоколо няма никакви познати. Ранният следобед беше топъл и слънчев, това я накара да се почувства смешна с дългото си палто от визон. Затръшна вратичката и изтича към входната врата.
Почука, отдръпна се зад саксията с декоративни дръвчета и се помоли на Бога той да отвори по-бързо. След няколко секунди, които й се сториха часове, вратата най-сетне се плъзна назад.
— Здравей, Даяна — усмихна й се Максуел Холмс. Беше облечен в бяла риза с дълъг ръкав и зеленикави бричове от тънка материя, а на краката му имаше ботуши с доста висок ток. Веднъж му беше казала, че в тези одежди прилича на робовладелец, който надзирава събирането на суровина от каучуковата си плантация.
— Ти си абсолютно откачен! — прошепна тя в момента, в който вратата се затвори зад гърба й.
— Защо? Защото само при мисълта, че пристигаш, бях готов да се изпразня в бельото си? — Той се засмя, хвана ръката й и я притисна към внушителната издутина на панталоните си. — Виж какво правиш с мен!
Тя само кимна.
— Да идем в солариума — предложи той.
Тръгна подире му. В един момент Максуел се обърна и с невинна усмивка попита:
— Искаш ли да окачим палтото ти в дрешника?
— Не, благодаря.
— Тогава да вървим — отново се засмя той.
Стаята, която наричаше солариум, беше обзаведена като плантаторска ферма отпреди войната. Беше зърнал подобно нещо в някакъв стар черно-бял филм и веднага се беше запалил. Извади копие от този филм, а после нае професионален дизайнер, който трябваше да пресъздаде точно видяното.
Даяна не беше броила растенията в тази стая, но те бяха стотици, а може би и хиляди. Всички от различен вид, някои от тях истинска рядкост. Холмс обичаше както топлината, така и влагата. Твърдеше, че те запазват кожата му свежа и млада. Даяна винаги се задушаваше от жегата в този солариум, да не говорим за палтото, което носеше днес. Усети как потта започна да се стича между гърдите й.
— Струва ми се, че доста си се сгорещила, Даяна — подхвърли Максуел, който обичаше да говори двусмислено. — Мисля, че е време да свалиш това палто…
Под палтото беше чисто гола. Тялото й блесна с млечна белота под лъчите на слънцето, проникващи през широкия прозорец.
— О! — Той отстъпи крачка назад и хвърли палтото върху един нисък диван, покрит с леопардова кожа. — Обърни се, Даяна. Хмм, да… Изглеждаш прекрасно, както винаги. — Очите му гледаха лениво, ръката му се спусна върху издутия панталон. — Господи, откога не съм бил толкова разгорещен! Сякаш ми е за пръв път! — Устните му се разтеглиха в усмивка. — Това не те ли развеселява?