„Бившата съпруга със сигурност разполага с информация, въпросът е дали ще пожелае да я сподели“ — помисли си Ребека.
— А имате ли представа откъде се обади тази Синди?
Глория се замисли, после колебливо подхвърли:
— Май от Коста Меса, ако правилно съм запомнила информацията на телефонистката.
— А ще можете ли да откриете адреса или телефона й?
— Адресът не — поклати глава другата жена. — Но номера да, тъй като разговорите за наша сметка се включват в компютъра. Може би е позвънила от някой обществен телефон, но това вие сама ще разберете.
— Чудесно! — възкликна обнадеждена Ребека. — Нямате представа колко съм ви благодарна за помощта! И пак ви повтарям да бъдете спокойна — от мен никой нищо няма да научи!
— Бих искала да не е по този начин — въздъхна Глория. — Но аз държа на службата си и затова предпочитам шефовете ми да не знаят за нашите разговори.
— Няма да имате никакви проблеми! — увери я още веднъж. — Споменах само за липсата на писмото върху бюрото на Райън, но след като получих съгласието ви…
— Това не е проблем — кимна тя, после вдигна глава. — Между другото, направих справка за името, което ми дадохте… Беше Ърл Андърс, нали?
— Точно така.
— Не го открих никъде из архивите, следователно не е наш клиент. — Замълча за момент, после колебливо попита: — Какво ви кара да мислите, че е бил такъв?
— Всъщност нищо — прехапа устни Ребека. Даде си сметка, че единствената информация за този човек е името му върху банковата книжка, открита в куфарчето на Райън. Дали мъжът й не е имал и друг, таен живот? Не, тръсна глава тя. Това е изключено. Трябва да е нещо съвсем друго…
Измина разстоянието до Нюпорт Бийч още веднъж, твърдо решена да проникне на „Майорка“. Разбира се, капитанът, или онзи, който охранява яхтата, може би няма да я допусне на борда, без да поиска разрешението на Уърлингтън, но този риск беше неизбежен.
В средата на седмицата крайбрежната магистрала беше почти пуста, за разлика от предишния път, когато беше неделя. В началото на пролетта пръснатите покрай плажната ивица курортни градчета все още бяха празни. Отби на един пуст паркинг с размери на футболно игрище и влезе в малък офис. Искаше да получи информация за някоя фирма, която дава лодки под наем. Човекът зад гишето я посъветва да опита на отсрещната страна на залива, където все ще се намери някой младеж да я превози срещу няколко долара.
Паркира до един от пристаните и едва сега забеляза, че подстъпите към яхтите са препречени от висока мрежеста ограда с вратички към отделните трапове. Опита няколко от тях, но установи, че са заключени.
Тук имаше плавателни съдове от най-различен тип: яхти с високи мачти, поклащащи се на вятъра, моторници и круизери, покрити с брезент. Дебелите въжета, които ги прикрепяха към пристана, леко поскърцваха на вятъра. Това придаваше на околността една особена атмосфера на запуснатост. Тук-там се виждаха хора. Ребека прецени, че шансовете й са по-големи при някой самотен собственик, дошъл да постегне лодката си.
Бавно тръгна покрай телената мрежа и скоро откри това, което й трябваше. Някакъв младеж с разрошена от вятъра дълга руса коса миеше с маркуч палубата на един солиден двадесетметров круизер. Помаха с ръка и извика, младежът стреснато вдигна глава и й помаха в отговор.
— Мога ли да ви попитам нещо? — усмихна се тя.
— Разбира се — отвърна той, пусна маркуча и четката и пристъпи към оградата.
Ребека го изчака да се приближи, усмихна му се и попита:
— Искате ли да изкарате петдесет долара?
— Зависи — сви рамене младежът. — Какво трябва да направя?
— Искам да се добера до една яхта откъм морето, но нямам превоз.
— И какво ще правите там? — подозрително я изгледа той.
— Ще си поговоря с един човек — отвърна тя. — Направил бебе на една приятелка, знаете… И от тогава насам нито й се обажда, нито иска да я види. Просто ще му предам едно послание, нищо повече… Но не мога да мина по пристана, защото собствениците на разните му там яхти са богати и надути сноби, които не пускат никого да припари близо до тях… Надявам се, че разбирате какво искам да кажа…
В продължение на няколко секунди младежът внимателно оглеждаше лицето й, после кимна и се засмя.
— Става… Къде точно се намира тази яхта?