Ребека махна с ръка в посоката, която й трябваше.
— Ей там, пред една къща на Харбър Айлънд…
— Хубаво — кимна онзи. — Но парите предварително.
Десет минути по-късно, свита на дървената седалка на моторницата, Ребека горчиво съжали, че не си беше облякла някой по-дебел пуловер. Въпреки студа беше невероятно красиво. „Кога ли отново ще мога да се наслаждавам на неща, които винаги съм приемала като даденост“ — запита се тя.
Подминаха пристаните с рибарски гемии и се насочиха към частните кейове. Над тях се издигаха прекрасни къщи, повечето в средиземноморски стил, между които тук-там се виждаха жилища с най-модерна архитектура. Всяка разполагаше със свой частен пристан, до който се стигаше по красива алея, обикновено обградена от цветя и храсти.
Младежът се казваше Дърк и очевидно познаваше района много добре. Заобиколиха няколко полуостровчета, промушиха се под две-три елегантни мостчета и той махна с ръка.
— Това там е Харбър Айлънд… Знаете ли името на яхтата и пристана, на който е закотвена?
— Да — кимна Ребека. — Намира се на самия край на острова, казва се „Майорка“.
— Хей, госпожо! — разшири очи дългокосият. — Това не е яхта, а по-скоро презокеански лайнер!
— Доста е голяма — съгласи се тя.
След няколко минути вече бяха до борда на „Майорка“. Ребека неволно потръпна. За нея този плавателен съд представляваше мрачна заплаха, сякаш носеше отговорност за смъртта на съпруга й.
— Хей, има ли някой на борда? — извика високо Дърк още преди тя да успее да го спре.
Някакъв моряк подаде глава над парапета.
— Какво има?
— Докарах ви на гости една дама — обясни младежът. — Ще ми помогнете ли?
Секунда по-късно на борда на яхтата се появи втори моряк — един от онези, които й бяха помагали в търсенето на Райън през фаталната нощ. По очите му пролича, че веднага я позна.
— Здравейте — помаха му с ръка тя. — Може ли да се кача на борда?
Човекът нервно се огледа. Очевидно не знаеше как да постъпи.
— В момента капитан Хенри го няма — промърмори.
— Няма значение, бих искала да си поговоря с вас… — Усмихна му се. — Само пет минути?
Морякът се поколеба още малко, после кимна и изчезна. Миг по-късно се появи откъм пристана и спусна трапа. Пое въжето, което му подаваше Дърк, а Ребека въздъхна с облекчение.
— Нали ще ме почакаш? — извърна се тя към Дърк.
— Колко? — присви очи той.
— Не повече от половин час — отвърна тя, после побърза да добави: — Няма да съжаляваш…
— Добре.
Тя се обърна, хвана протегнатата ръка на моряка и леко стъпи на пристана. Вторият моряк пое въжето на Дърк и придърпа лодката към ниската задна палуба, предназначена за къпане и риболов.
Ребека изчака очите й да свикнат със слънцето, после изведнъж осъзна, че именно тук беше изчезнал Райън. Тялото й се разтърси, обзе я дълбоко чувство на самота, примесено с отчаяние.
— Добре ли сте?
Тръсна глава, за да прогони обзелото я чувство, и пое след младия мъж, който тръгна нагоре по стълбичката. Зърна голямата къща на хълма и с облекчение установи, че разстоянието дотам е доста голямо. Едва ли някой можеше да я забележи от верандата.
— Може ли да се скрием някъде на сянка? — попита тя.
Морякът я въведе в каюткомпанията. Това всъщност бе огромен салон, който сега й се стори някак пуст и празен.
— Аз съм Ребека Морланд — представи се тя. — Извинете, но в онази нощ бях толкова объркана, че не запомних името ви…
— Казвам се Боб — отвърна морякът. Стоеше сковано пред нея и очевидно никак не му беше приятно.
От полицейските рапорти Ребека знаеше, че нито един от членовете на екипажа не бе забелязал нищо особено. Някакъв моряк бе показал на Райън откъде се минава за долната палуба и толкоз.
— В онази нощ вие ли показахте на мъжа ми как се стига до долната палуба? — попита тя.
— Не — поклати глава Боб. — Хал му го показа.
— А той тук ли е? — погледна го умолително. — Бих искала да поговоря с него.
— Предполагам — сви рамене мъжът. — Ще ида да го потърся.
Няколко минути по-късно в салона се появи друг моряк, който притеснено й се усмихна.
— Здравейте, аз съм Хал.
Ребека топло му се усмихна и рече:
— Казват, че в нощта на нещастието вие сте показали на мъжа ми как се слиза до задната палуба.
— Така беше — кимна човекът и я погледна с ясните си кафяви очи.