Ребека показа снимката на един от банковите служители с молба да й каже дали притежателят на сметката е сред хората там, но човекът категорично отказа да й отговори.
Постепенно си даде сметка, че ще трябва да покаже книжката на партньорите във фирмата на мъжа си, но при тази мисъл кожата й моментално настръхна. Ако Джон бе замесен в кражбата, той категорично щеше да отрече, че има нещо общо с този документ. За момент обмисли, а после отхвърли идеята да поговори насаме с Брандън. Вече не вярваше на този човек. Не… Ще трябва да потърси друг начин, за да разкрие собственика на тази сметка…
Люси беше седнала на стъпалата и я чакаше. Помогна й да пренесат покупките и Ребека й разказа за това, което се беше случило в банката.
Влязоха в кухнята и се заеха да разпределят продуктите.
— Радвам се, че най-сетне започна да пазаруваш като хората — закачливо се усмихна приятелката й.
— Свърши ми кафето. — Сви рамене тя и хвърли поглед на часовника си. — Подранила си… Какво стана със Зои Олин? — След неуспешния си опит да говори със счетоводителката бе приела предложението на Люси да опита вместо нея.
— За съжаление пълен провал — унило поклати глава младата жена.
— Какво стана? — попита със свито сърце Ребека.
— Нищо. Просто не можах да говоря с нея.
— Не ти отвори, така ли?
— Не — поклати глава Люси, насочила цялото си внимание към кафемашината. — Няма я изобщо…
— Искаш да кажеш, че се е изнесла? — зяпна от изненада Ребека.
— Точно така — кимна приятелката й. — Преди два дни, посред нощ. Хазяинът й е бесен, защото не си е платила наема.
— Не разполагаме ли с някаква друга информация за нея? Банкова сметка, нов адрес?
— Не — рече Люси и й направи знак да й подаде кутията с кафе. — Според хазяина тя си плащала наема в брой и често закъснявала. По тази причина не бил особено обезпокоен. Направило му впечатление, че не излиза абсолютно никъде и през цялото време си стои в апартамента.
Изпитала чувството на боксьор, получил внезапен удар в слънчевия сплит, Ребека бавно се отпусна на близкия стол.
— По дяволите! Много се надявах, че Зои ще се съгласи да говори с нас.
— Знам — кимна Люси. — Питам се дали съдружниците не знаят новия й адрес? След като е в платен отпуск, трябва да й пращат чекове, нали?
— Така е — отвърна й и с въздишка добави: — Джон и преди не пожела да ни даде информация, а камо ли сега, след като го нарекох убиец…
— На хубави съдружници се е насадил Райън, няма що — кимна Люси и сложи чаши на масата.
— Правят всичко възможно да ми пречат.
— Позициите на Брандън и Джон са ясни, но какво ще кажеш за Катрин? Нали не те посрещна чак толкова зле?
— Като имам предвид характерчето й — даже много добре — отвърна с крива усмивка Ребека.
— Защо не опиташ още един разговор с нея?
— Може би ще го направя. Но ще я потърся у дома.
— Знаеш ли къде живее?
— Да, в Манхатън Бийч. Веднъж ходихме на вечеря у тях. Проблемът е там, че тази жена работи като луда и един бог знае по кое време се прибира.
Люси приключи с приготвянето на кафето и натисна копчето на машината.
— А защо не опиташ да я хванеш преди работа?
— Това е идея. Зная, че всяка сутрин тича. Ще стана рано и… — изведнъж млъкна и поклати глава.
— Не се притеснявай, нещата ще се оправят — усмихна й се ободрително приятелката й.
Ребека кимна, погледна часовника си и каза:
— Я по-добре да се залавяме за документите, които носиш.
— Между другото, Труди пита за теб. Не знам какво да й кажа.
— Изоставам с нещата, които й обещах да свърша. Но ти поне знаеш, че почти цялото си време използвам в търсенето на убиеца. — Прехапа устни, помълча малко, после добави: — Май ще е по-добре да й кажа да си търси друг юрист.
— Сигурна съм, че ще те разбере — въздъхна Люси. — Едва ли някой от колегите знае цялата история, но те четат вестници и имат представа какво ти е. — На устните й се появи усмивка. — Надпреварват се да ти пращат поздрави, щом разберат, че идвам да те видя.
— Предай им моите благодарности — промълви Ребека.
Чувстваше се ужасно, че е разочаровала Труди и клиентите си, но търсенето на истината относно смъртта на Райън беше далеч по-важно. Беше твърдо решена да открие убийците му и да ги предаде в ръцете на правосъдието. Нищо друго нямаше значение.