Включи светлините и предпазливо пое напред. Къщата на Джон беше седмата поред. Щастливо число за комарджиите, рече си тя. Намали скоростта и извърна глава към двуетажната къщичка. Прозорците й бяха все така тъмни.
Вратата на гаража беше отворена и вътре проблясваше задницата на поршето. Значи Джон е тук. Но беше постъпил доста неразумно, оставяйки без надзор такава скъпа кола. Дали е бил толкова уморен, че не е пожелал да затвори вратата на гаража и да включи осветлението? Недоумението й нарастваше.
Малко преди да отмине й се стори, че чува някакъв звук. Смъкна стъклото, затаи дъх и напрегна слух. Звукът се повтори, протяжен като стенание. Потръпна от страх. „Махай се оттук!“ — прошепна вътрешният й глас. Но любопитството бавно взе връх и тя остана на мястото си.
Изчака няколко секунди, после отвори вратата и предпазливо се измъкна навън. Разтреперана, прекоси разстоянието до гаража. Стенанието се повтори. Отначало беше помислила, че е някоя котка, но сега вече не беше толкова сигурна.
Последните няколко метра измина тичешком, като оглеждаше пода и стените на гаража. Стенанията сякаш идваха изпод поршето или в близост до него. Очите й постепенно свикнаха с тъмнината, веднага след това до отворената врата на поршето забеляза проснатия човек, който се гърчеше и стенеше.
— О, господи!
Макар и вцепенена от ужас, Ребека бавно се промъкна напред. Беше Джон, целият облян в кръв. От устата му излитаха протяжни, гъргорещи звуци.
— Джон! — втурна се към него тя. — Какво се е случило? Аз съм, Ребека!…
Отговорът му беше напълно неразбираем. Тя изведнъж разбра, че той се дави от собствената си кръв, напрегна мускули и успя да го повдигне. Гърбът му опря в задното колело на поршето. С бързи движения Ребека смъкна горнището на анцуга си и го подложи под главата му.
Вече го виждаше по-ясно и стомахът й се сви. Той беше жестоко пребит. От устата му се стичаше тънка струйка кръв. Нима така постъпват с всички, които имат дългове на хазарт? Тя неволно потръпна. После се сети за проследяванията с цел грабеж, за които непрекъснато пишеха по вестниците. Може би и в случая е така…
— Веднага се връщам! — изправи се тя. — В колата имам мобифон, ще повикам помощ!
От гърлото му излетя клокочещ звук, но Ребека вече летеше към колата си. Отвори вратичката, грабна чантата си и с треперещи ръце измъкна мобифона. Трябваха й доста усилия, за да набере 911…
21
С включени сирени линейката се понесе към най-близката болница. Ребека потегли след нея, опитвайки се да не изостава.
Екип на спешното отделение светкавично прехвърли Джон Евънс върху легло на колелца и го откара във вътрешността на болницата, а една от сестрите посочи чакалнята на Ребека. Помещението беше съвсем типично — сиво-зелени стени, покрит с линолеум под, пластмасови столове и масички, върху които бяха разпръснати оръфани списания.
Малко по-късно се появи и един униформен полицай — млад човек от латиноамерикански произход.
— Дали ще се оправи? — разтревожено го попита Ребека.
— Никой не може да каже — въздъхна със симпатия полицаят. — Все още е в безсъзнание. — После извади бележника си и поиска разрешение да й зададе няколко въпроса.
Леко напрегната, Ребека започна да разказва как възнамерявала да посети Джон, но подранила и останала да го изчака на паркинга. Не след дълго го видяла да слиза от колата си, но апартаментът му останал тъмен и тя започнала да се безпокои. Пропусна да съобщи само малката подробност, че го беше следила през цялата вечер.
— Често ли ходите на гости в полунощ? — погледна я с интерес полицаят.
Тя се замисли за миг, после реши да му каже почти цялата истина.
— Не, разбира се. Но в случая ставаше въпрос за нещо важно и трябваше на всяка цена да говоря с него. — Скръсти ръце пред гърдите си. — Джон беше партньор на покойния ми съпруг в една юридическа фирма и аз трябваше да му задам няколко важни въпроса, свързани с работата. Случайно бях в този район и реших да проверя дали си е у дома. Видях, че го няма, после си казах, че ще изчакам малко… Останалото вече знаете…
Полицаят си записа тези неща, после й зададе няколко общи въпроса — за възрастта на Джон, за роднините му.
— Това обир ли беше? — попита Ребека.
— Трудно е да се прецени — отвърна замислено полицаят. — Портфейлът му си е на мястото, но парите ги няма. Нищо друго не е пипнато — кредитни карти, часовник, шофьорска книжка… Обирджиите винаги взимат и кредитните карти. Да не говорим, че са оставили и поршето, което е още по-странно. Ще се наложи да изчакаме показанията на господин Евънс, след като дойде в съзнание.