Кой знае защо непременно му се искаше да я види като малко момиченце. Те седяха един до друг на дивана и разглеждаха снимките.
А после… После беше тяхната единствена нощ. По-точно утро, защото през прозореца вече се разсъмваше…
После той си спомни как тя го изпрати на гарата. Как бродеха по перона, преплели пръсти. „Пътниците да заемат местата си“ — гъгнеше настиналата шафнерка.
— Как ще живея без теб? — питаше Александър, хванал в дланите си лицето й.
„Пътниците“… — продължаваше да гъгне шафнерката.
— Ние просто се разболяхме. Товае остра инфекция и протича тежко. Но после човек оздравява — измъкваше се с шега Наташа, като криеше очите си.
— Остави ги твоите диагнози! — сърдеше се Саша. — Аз ще ти се обаждам. Ще идвам при теб.
— Не — поклати глава Наташа, като хвана пръстите му между дланите си. — Саша! Това, което възниква между нас, е твърде опасно! То също е опасно за живота… За спокойния живот на твоето семейство. За моя свободен и спокоен живот.
— Но как така? Как ще живеем един без друг? — пак притискаше лицето й в длани Александър.
— Ало, пътникът, тръгвате ли, или оставате? — изгъгна шафнерката към Турецки.
Влакът потегли. Саша скочи в движение на стъпалото на вагона, като гледаше как се отдалечава и изчезва в тъмнината на перона нейният светъл шлифер.
— Тъгуваш ли? — чу Турецки гласа на Грязнов.
— Тъгувам — отвърна Турецки, без изобщо да се учудва на проницателността на приятеля си.
— Всичко е заради петербургските жени! Направо погубват нашего брата, московчанина.
— Някъде вече съм чувал тая фраза — разсмя се Александър.
— Гоголев ти праща привет. Днес се обажда.
Колата спря. Вячеслав слезе от нея.
— Дайте ми бутилчица „Смирновска“ — каза той на двете младички продавачки. — В колата ми седи един болен приятел. Така че, моля ви, по-бързичко.
— Ама наистина ли, съвсем болен? — измърмориха продавачките.
— Да. В много тежко състояние… Знаете ли, момичета? Я по-добре дайте две — поправи се Грязнов, като помисли, че лечението трябва да бъде действено, клинично. В смисъл, клин — клина…