— Извинявай, Брайън. Би трябвало първо да попитам теб дали имаш нужда от помощта ми.
— Намирам идеята за страхотна. Във всеки случай днес имам да свърша някои неща извън лабораторията. Какво ще кажеш, ако се срещнем там утре в девет и половина сутринта?
— Добре.
Брайън изчака, докато тя затвори вратата, след което се обърна към Бен, но преди да заговори, прехапа устна.
— Още не съм й казал за присадения в мозъка ми процесор. А тя не ме попита за онова съвещание, когато именно той изнамери уликата за кражбата. Споменавала ли ти е нещо?
— Не, и мисля, че няма да го направи. Шели е доста саможива и смятам, че уважава правото на уединение и на останалите. Това важно ли е?
— Само за мен. Нали вече ти казах, че се чувствам като ненормалник?
— Не си такъв и сам добре го знаеш. Съмнявам се, че тази тема изобщо ще бъде повдигната отново.
— Някой ден ще й кажа. Но просто не сега. Особено след като съм си уредил няколко дълги сеанса с д-р Снеърсбрук. — Той погледна часовника си. — Първият започва след малко. Основната причина за това е, че съм решен да ускоря работата си по ИИ.
— Как?
— Искам да усъвършенствам подхода си в изследователската работа. Всичко, което сега правя, е да мина материала от бекъпа, който взехме от банката данни в Мексико. Ала това са в голямата си част бележки и въпроси относно текущата работа. Онова, от което се нуждая, е да открия истинските спомени и резултатите от изследването, които се основават върху тях. Засега това е бавен и мъчителен процес.
— В какъв смисъл?
— Аз бях, съм, сме… — усмихна се мрачно Брайън, — май няма подходящи думи да го изразя. — Смятам, че онова мое аз, което е писало бележките, е било доста небрежен писач. Нали знаеш, когато човек пише бележки за себе си, той в повечето случаи просто надрасква няколко думи, които да му припомнят по-късно цялата идея. Затова започнах съвместно с д-р Снеърсбрук работа по това да установим дали присаденият процесор ще може да съвмести бележките с някои несвързани още спомени, които си съществуват в съзнанието ми. Първият път ми бяха необходими десет години, за да създам ИИ, боя се, че ще ми трябват още толкова, ако не получа известна помощ. Трябва да си върна изгубената памет.
— Има ли някакви резултати?
— Все още сме в началото. Още се опитваме да намерим начин да направим тези връзки, които бих могъл при желание да активирам със сигурност. Централният процесор е машина — а аз не съм — и в повечето случаи интерфейсът помежду ни действа лошо. Това е като калпавите телефонни връзки преди години. Нали ти е ясно — все едно двама души да говорят едновременно и нищо да не се разбира. Или просто не мога да схвана какво става. Трябва да спра и да се върна към А и Б. Мога да те уверя, че е отчайващо. Но ще го преодолея. Нещата могат само да се подобрят, в това ми е надеждата.
Бен изпрати Брайън до клиниката в „Мегалоуб“ и го остави пред кабинета на д-р Снеърсбрук. Видя го да влиза, след което постоя малко пред вратата, дълбоко замислен. Имаше доста неща за обмисляне.
Сеансът мина добре. Брайън вече можеше, когато си поиска, да получава достъп до процесора и да го използва за възстановяването на конкретни спомени. Системата функционираше по-добре, макар че понякога възкресяваше частици познание, които му бе трудно да осмисли. Те се зараждаха сякаш като предложения на някой друг, а не като възстановени негови спомени. От време на време, когато получеше достъп до паметта на предишното си, по-възрастно „аз“, той изгубваше дирята на мислите си. Когато отново си възвърнеше самообладанието, му бе трудно да си спомни какво бе почувствал. Колко странно, мислеше си той. Нима притежавам две самоличности? Може ли в едно съзнание да има място за две самоличности едновременно — една стара и една нова?
Това сондиране спестяваше много време в изследванията на Брайън, а когато той свикна с новостта на процеса, мислите му се върнаха към най-сериозните проблеми, които още възпрепятстваха работата му по ИИ — всички онези дефекти, при които машината би отишла в поведението си към една или друга крайност.
— Брайън, чуваш ли ме?
— Какво?
— Добре дошъл отново. Задавам ти този въпрос за трети път. Рееше се някъде в мислите си, нали?
— Извинявай. Беше толкова неразбираемо, а и в бележките ми нямаше нищо, което да ми помогне. Нужно ми е част от съзнанието ми да наблюдава останалата част, без тя да разбере това. Нещо, което да помогне веригата на системата да бъде уравновесена. Това не е особено трудно, когато самата система е стабилна, не се променя или не трупа нови познания; но нищо не помага, когато усвоява нови начини да се самообучава. Това, което ми трябва, е някаква система, някакъв вид отделно подсъзнание, което да упражнява известен контрол.