Всеки друг на неговия пост би стоял буден цяла нощ, обзет от тревога и мисли върху възможните решения. Но не и Алфред Джей Беникоф. Той беше страшно практичен човек. Да се тревожи сега би било просто загуба на време. Не само това — той със сигурност имаше нужда от почивка сега, тъй като бъдещето обещаваше да бъде изключително напрегнато. Той намести възглавницата зад тила си, спусна облегалката, затвори очи и заспа начаса. Когато мускулите по загорялото му лице се отпуснаха и бръчките от напрежението се изгладиха, той изглеждаше дори по-млад от петдесетте си години. Беше висок, едър мъж, започнал да трупа в областта на кръста килограми, които не би могъл да свали с никаква диета. Когато учеше в Йейл, играеше футбол, беше страничен нападател, и след това успя да запази формата си. Той държеше на работата си, а при нея сънят понякога се падаше като специална награда.
Официалният пост на Беникоф беше помощник на комисаря на АВИПО, но тази почетна длъжност имаше твърде малко реално съдържание и служеше преди всичко за прикритие на дейността му. Всъщност той бе главен специалист по проблемите на сигурността, свързани с науката, и се отчиташе пряко на президента.
Викаха го тогава, когато изникваха неприятности с изследователски проекти. В стремежа си да е подготвен за най-лошото той си беше изградил навик да проверява как се развиват някои от тях, винаги когато можеше. Посещаваше „Мегалоуб“ възможно най-често заради обширните им изследвания. Но това беше донякъде извинение. Най-силно го привличаше работата на Брайън и той беше опознал и обикнал младежа. Ето защо прие покушението над него като нещо лично.
Събуди се от воя и разтърсването при включването на механизмите за приземяване. Тъкмо се зазоряваше и изгряващото слънце хвърли червени снопове лъчи през прозорците, когато преди приземяването завиха към пистата на летището на „Мегалоуб“. Беникоф бързо прочете на екрана съобщенията от факса, пристигнали, докато бе спал; имаше допълнения, но не и нова информация.
Рохарт, посърнал и небръснат, го чакаше до стълбата на самолета; беше изкарал много дълга нощ. Беникоф стисна ръката му и се усмихна.
— Изглеждаш ужасно. Кайл.
— Още по-ужасно се чувствам. Разбираш ли, че няма абсолютно никакви следи, всички изследвания по изкуствения интелект са изчезнали.
— Как е Брайън?
— Жив е, само това знам. След като се стабилизира и го включиха на системи, санитарен вертолет го откара в Сан Диего. Бил е в операционната цяла нощ.
— Хайде да пием кафе, докато ми разказваш.
Влязоха в столовата на управлението и си взеха от черното препечено мексиканско кафе; Рохарт отпи бързо, преди да заговори.
— В болницата вдигнаха доста голяма паника, когато разбраха колко сериозно е ранен Брайън. Даже изпратиха вертолет за някакъв известен хирург, някой си Снеърсбрук.
— Доктор Ерин Снеърсбрук. Последният път, когато чух за нея, се занимаваше с изследователска работа в института „Скрипс“ в Ла Хойя. Може ли да й предадеш молбата ми да се обади, когато излезе от операционната?
Рохарт извади телефона от джоба си и предаде съобщението до службата.
— Страхувам се, че не я познавам.
— А би трябвало. Тя е лауреат на наградата „Ласкър“ за медицина — невропсихология — и навярно е най-добрият неврохирург у нас. И ако направиш справка, ще разбереш, че Брайън работеше заедно с нея върху някои от изследванията си. Не знам никакви подробности, просто го разбрах от последния доклад до моята служба.
— Ако е толкова добра, мислиш ли, че…?
— Ако някой може да спаси Брайън, това е Снеърсбрук. Надявам се Брайън да е бил свидетел на станалото. Ако оживее, ако дойде в съзнание, може да ни наведе на някаква следа. Защото до този момент нямаме абсолютно никакви улики за това как е била организирана тази невероятна акция.
— Знаем в общи линии как е станало всичко. Не исках да използвам факса и да ти пращам секретни подробности по откритата линия. — Рохарт му подаде някаква снимка. — Това е всичко, останало от нещо, което сигурно е било компютър. Разтопен от термичен взрив.
— Къде беше?
— Заровен зад оградата на центъра за управление. Инженерите твърдят, че е бил включен към алармената сигнализация. Несъмнено е бил програмиран така, че да изпраща фалшиви сигнали по видео и алармената система до центъра за охрана.
Беникоф кимна мрачно.
— Много умно. Операторите в центъра виждат само това, което е на екрана, и показанията на уредите. Навън може да настъпи краят на света — но щом на екрана се виждат луната и звездите и се чува воят на койотите, дежурният офицер нищо няма да разбере. Но какво ли е станало с пешите патрули, с кучетата?