— Няма следи, които да ни подскажат. Изчезнали са…
— Също като апаратурата… и всички хора с изключение на Брайън, който беше в лабораторията. Там, по дяволите, е било направено грубо нарушение на нормите за сигурност. Ще се занимаем с него, но не сега. Останахме с пръст в устата, а вашият изкуствен интелект го няма…
Телефонът звънна и той се обади.
— Тук е Беникоф. Кажете. — Последва малка пауза. — Добре. Обаждайте се през двайсетина минути. Не искам да си тръгне, без да е говорила с мен. Спешно е.
Той затвори телефона.
— Доктор Снеърсбрук е още в операционната зала. След малко искам да ме заведеш в лабораторията. Искам сам да видя всичко. Но първо ми разкажи за това изкупуване на акции в Япония. По какъв начин е свързано с кражбата?
— Става дума за часа. Продажбите може да са били планирани така, че да бъде задържан Джей Джей в кабинета му, докато затворят лабораториите за през нощта.
— Само предположение, но аз ще го проуча. Сега да вървим, но преди това искам да знам кой стои начело тук?
Веждите на Рохарт се стрелнаха нагоре.
— Страхувам се, че не те разбирам.
— Помисли. Изчезнали са президентът, водещият ви научен специалист и шефът на охраната, всички. Или са преминали на страната на врага — който и да е той — или са мъртви…
— Да не би да мислиш…
— Разбира се, че мисля. Добре ще е и ти да го направиш. Компанията и всичките й изследвания са много компрометирани. Знаем, че изкуственият интелект е изчезнал — а друго? Ще започна пълна проверка на системата за сигурност, на всички данни и досиета. Но преди това отново ти задавам същия въпрос. Кой стои начело тук?
— Мисля, че аз трябва да поема отговорността — каза Рохарт почти с неудоволствие. — Като административен директор изглежда аз съм останал най-висшият служител.
— Правилно. Сега смяташ ли, че ще можеш да поддържаш нормалната работа на „Мегалоуб“, да управляваш цялата фирма съвсем сам и в същото време да провеждаш нужното задълбочено разследване?
Рохарт отпи от кафето си и отговори, чак след като разбра, че изражението на Беникоф няма да му подскаже нищо.
— Искаш аз да го кажа, нали? Да кажа, че бих могъл сам да се справя с работата в „Мегалоуб“, но нямам нужния опит за разследването, то не е по моята част.
— Не искам да казваш нещо, което според теб не е вярно.
Гласът на Беникоф звучеше равно, безстрастно. Рохарт се усмихна мрачно.
— Схванах намека. Негодник си ти, голям негодник, но си прав. Ще ръководиш ли разследването? Това е официално искане.
— Добре. Исках да бъде напълно ясно къде минава демаркационната линия.
— Ти поемаш разследването, нали така? Какво ще искаш от мен тогава?
— Да управляваш компанията. Това е. Аз ще се погрижа за останалото.
Рохарт въздъхна и се отпусна на стола.
— Радвам се, че си тук — наистина.
— Добре. Сега хайде да отидем в лабораторията.
Вратата на лабораторията беше затворена и се пазеше от едър, мрачен постови, облечен със сако въпреки сухата жега на утрото.
— Документите — каза той, без да се помръдне от входа. Погледна удостоверението на Рохарт, после се взря подозрително в Беникоф, когато той посегна към джоба си, и неохотно изсумтя в знак на одобрение, когато погледна холографската му карта за самоличност и разбра кой е.
— Втората врата долу, сър. Той ви чака. Трябва да сте сам.
— Кой ме чака?
— Това е цялото съобщение за вас, сър — каза упорито човекът на ФБР.
— Нямаш нужда от мен — каза Рохарт. — В кабинета ме чака доста работа.
— Добре.
Беникоф отиде бързо до вратата, почука, после я отвори и влезе.
— Никакви имена, докато вратата е отворена. Влез и я затвори — каза човекът зад бюрото.
Беникоф изпълни нарежданията му, после се обърна и едва устоя на изкушението да отдаде чест.
— Не ми казаха, че сте тук, генерал Шорхт.
Ако Шорхт изобщо имаше малко име, то никой не го знаеше. Във всеки случай сигурно беше Генерал.
— Не е имало причина да ти казват, Беникоф. Нека нещата останат така засега.
Беникоф бе работил с генерала и преди. Намираше го за безскрупулен, неприятен — и способен. В лицето изглеждаше сбръчкан като морска костенурка и навярно беше също толкова стар. Някога в далечното минало бе служил като пехотен офицер и бе загубил в бой дясната си ръка. Говореше се, че било в Корея, макар да се споменаваха също Гетисбърг и река Марна. Откакто Беникоф го познаваше, той работеше все във военното разузнаване, на някакъв висок пост, много секретен. Винаги той даваше заповеди, никога не ги получаваше.
— Ще ми докладваш веднъж дневно, минимум. По-често, ако има нещо важно. Имаш секретния номер. Въвеждаш по него всички сведения. Разбрано?