— Разбрано. Знаете ли, че този случай е наистина сложен?
— Знам, Бен.
За момент генералът се отпусна и почти заприлича на човек. На уморен човек. После отново наложи маската.
— Свободен си.
— Има ли смисъл да питам каква е вашата ангажираност със случая?
— Не! — Човек лесно можеше да го намрази. — Сега докладвай на агент Дейв Маниъс. Той ръководи специалния екип на ФБР.
— Добре. Ще ви информирам какво са открили.
Маниъс беше по риза и въпреки хладината от климатичната инсталация се потеше обилно, подклаждан от някакъв вътрешен огън, и бързо натискаше бутоните на портативния си компютър. Когато Беникоф приближи, той вдигна глава, избърса дланта си в панталоните и се ръкува енергично и кратко.
— Радвам се, че сте тук. Казаха да задържа доклада си, докато дойдете.
— Какво открихте?
— Това е предварителният доклад, нали разбирате? Само каквото имаме до този момент. Данните още постъпват.
Беникоф кимна в знак на съгласие и агентът на ФБР натисна клавишите на компютъра.
— Започваме точно от тази стая. Все още анализираме намерените отпечатъци. Но вероятността да не открием отпечатъци на външни хора е 99 на сто. Само на служители. Професионалистите носят ръкавици. Сега погледни тук. Много драскотини, бразди по линолеума. Следи от колела на ръчна количка. Груба преценка по документи за откраднатото. Най-малко тон и половина апаратура. Пет-шест души лесно биха могли да я изнесат за доста по-малко от час.
— Откъде се взе тази цифра — един час?
— От регистъра. Входната врата тук е била отворена от Тот и Бекуърт. С лични кодове. От този момент до взривяването са изминали един час, дванадесет минути и единадесет секунди. Да излезем навън.
Маниъс го изведе през централната врата и посочи към черните следи върху белия бетон пред нея.
— Следи от гуми. Камион. Вижда се къде е минал, малко встрани, през тревата — оставил е бразда.
— Можете ли да го идентифицирате?
— Не. Но още работим по това. А записващото устройство на централния вход е отчело, че външната врата се е отворила и затворила два пъти.
Беникоф огледа околността, после отново сградата.
— Да видим дали ще мога да сглобя това, което знаем. Веднага след като посетителите влизат в сградата, охраната е поставена извън играта за повече от час. В центъра за охрана са слепи и глухи, гледат си красиви картинки и слушат записчета. През това време липсват всякакви мерки за сигурност — значи можем да приемем, че всички стражи са замесени в операцията. Или че са мъртви.
— Съгласен съм…
Компютърът изпиука и той погледна към екрана му.
— Нови данни за идентифициране по капка кръв, намерена в пукнатина на пода. В лабораторията спешно сравниха типа на ДНК и резултатът е положителен. Джей Джей Бекуърт.
— Беше добър приятел — каза тихо Беникоф след миг мълчание. — Сега хайде да намерим убийците му. Вече знаем, че нападателите са пуснати в тази сграда от един или повече съучастници, които вече са били вътре. Те са отишли в лабораторията и, ако съдим по състоянието на Брайън, са застреляли хората там. После са изнесли всичко намерено, което е било свързано с изкуствения интелект. Натоварили са го на камион и са заминали. За къде?
— За никъде.
Маниъс избърса потта от лицето си с прогизнала кърпа и после бързо очерта с пръст голям кръг.
— След свечеряване тук обикновено няма никой освен стражите. Отвсякъде е безлюдна пустиня, наблизо няма нито къщи, нито ферми. Няма свидетели. От долината излизат само четири пътя. Всички са били отцепени от полицията, когато се е включила алармата. Нищо. Вертолети претърсваха и отвъд блокадата. Спираха много фургони на летовници и камиони с плодове. Нищо повече. От зазоряване насам претърсваме в радиус от сто мили. Засега без резултат.
Беникоф запази спокойствие, но в гласа му се прокрадна остра нотка.
— Искаш да ми кажеш, че голям камион, пълен с тежък товар и най-малко петима души в него, просто е изчезнал? Изчезнал е от равна, безлюдна долина — от едната й страна има пустиня, а от другата стръмен път, по който се кара на първа скорост.
— Точно така, сър. Ако открием нещо повече, вие ще сте първият, който ще научи.
— Благодаря.
Телефонът му издаде кратък звук и той го откачи от колана си.
— Беникоф слуша. Кажете.
— Имам съобщение за вас, сър, от доктор Снеърсбрук.
— Свържете ме с нея.
— Съжалявам, сър, тя затвори. Съобщението гласи: „Елате възможно най-бързо в централната болница в Сан Диего“.
Беникоф погледна отново към сградата на лабораторията, докато прибираше телефона си.