— Свен, ти си голяма работа. И си наистина на моя страна. Може би — единственото интелигентно създание на света в този момент, което е на моя страна. Трябва да се обадя отново по телефона и този път да набера правилния номер. Имаш ли предложение как да го направя?
— Разполагам само със заключението, че не бива да го правим от този район, където всички мрежи са под наблюдение.
— Съвсем правилно. Тогава нека си съставим план. Трябва да се измъкнем от този хотел, от този район — далеч от онова олицетворение на злото. Искам просто да се махнем от нея, колкото е възможно по-надалеч.
— Съгласен. Трябва да тръгнем оттук веднага. Мога също така да отбележа, че след като тя ви регистрира и двамата в хотела, ще ти остави да платиш и сметката.
Майната й на Шели! Да мре и да гори в ада за вечни времена. Той трябваше да избяга. Но как? Не можеше да изостави Свен тук, изобщо не можеше да допусне подобна мисъл и за миг дори. Тяхната близост вече надхвърляше приятелството, бе връзка, която не можеше да се опише с думи. Но ако разглобеше МИ и го напъхаше отново в металния сандък, товарът щеше да е непосилен.
В този миг Свен оформи една почти човешка ръка и издърпа щепсела на захранващия кабел от контакта. Ето, това бе отговорът. Нощ и дъжд — трябваше да се възползва и да поеме риска. Надраска набързо една бележка и я подаде на МИ.
Предреши се като човек.
Телефонът иззвъня. Той се поколеба. Две позвънявания, три. Най-добре бе да отговори.
— Да.
— Брайън, мога ли да поговоря…
Гневът отново го завладя, прегаряше го като киселина; той се закашля, опита се да си върне спокойствието, но не успя.
— Върви по дяволите!
— Съжалявам, че се чувстваш така. Бихме могли да поговорим сутринта…
Гласът й секна, след като той тръшна слушалката върху вилката. Докато говореха по телефона, Свен бе навлякъл дрехите, бе завързал връзките на обувките си и сега обличаше шлифера. След като нахлупи ниско шапката върху манекенската глава, в стаята изведнъж се появи още едно човешко същество. Брайън направи усилие да потисне гнева си, да се възправи срещу него, да го остави да се уталожи. После погледна отново Свен, направи с палец и показалец знака „О’кей“ и посегна към телефона. Докато очакваше да му отговорят, написа нова бележка:
Открехни леко вратата. Тихо!
— Ало, рецепцията ли е? Тук е стая 222. Вижте, мисля да си лягам и бих искал да не ме свързвате по телефона до сутринта. Ако искат да предадат съобщения, моля да ги запишете. Точно така. Благодаря. Лека нощ.
Тананикайки си, той обиколи стаята да намери шлифера си. Прозя се силно, пусна водата в мивката и сетне — в тоалета. Походи малко из стаята, сетне седна на леглото, което за късмет изскърца. Угаси осветлението и отиде на пръсти до вратата. Свен я отвори по-широко, един от очните му израстъци се появи изпод шала, мушна се в отвора и огледа коридора. Очевидно нямаше никой, защото МИ отвори вратата и пусна Брайън да мине, след което я затвори безшумно.
— Служебният асансьор — рече Брайън. — И си дръж яката вдигната високо.
Беше късно и късметът бе на тяхна страна. Кухнята бе тъмна, персоналът си бе заминал. Външната врата ги изведе на блестяща от дъжда алея.
— Мога ли да заключа, че си съставил план? — попита Свен.
— Ще намерим бар с телефон и — на път.
Подминаха „Пади Мърфи“, където вече бяха ходили, и продължиха под дъжда до примамливите светлини на „Мадигънс“. Брайън посочи тъмния вход на затворения рибен магазин до бара.
— Почакай тук. Ще се върна, колкото мога по-бързо.
Когато Брайън отвори вратата, барманът вдигна поглед от „Спортинг Таймс“. Влюбената двойка в сепарето в дъното на бара бе твърде заета със себе си, за да му обърне внимание.
— Господи, ама че вали навън. Чаша „Пади“, моля.
— Ще ти помогне да се поотръскаш. Лед?
— Не, чисто. Мога ли да се обадя за такси?
— Телефонът е отзад, до игралните автомати. Номерът е записан на стената над апарата. Всичко две лири и осемдесет.
Брайън допиваше питието си, когато чу клаксона навън. Махна на бармана и излезе. Свен се появи до него и се качи в таксито подире му.
— Надалеч ли отиваме? — попита шофьорът. — Защото ако е така, трябва да заредя.
Брайън затръшна вратата и едва тогава отговори.
— На гарата в Лимърик.
— По пътя има денонощна бензиностанция.
Брайън избърса запотеното задно стъкло и се огледа. Не се виждаха никакви други коли. Може би щяха да се измъкнат. Пред очите му се появи образът на Шели, но той го отхвърли с лекота. Вече не си струваше дори да си мисли за нея.