— Да не искаш да кажеш, че правителствата на Франция или Италия са подкрепили престъпния ти план?
— Ами вземете британците. Те пратиха войски в Северна Ирландия да провеждат политика „стреляй и убивай“ срещу собствените си граждани. Когато всичко това бе разследвано от полицейски екип от Европа, те разориха и съсипаха невинен бизнесмен, за да спрат разследването. А сетне, сякаш не им стигаше да убиват единствено гражданите на собствените си острови, изпратиха екип убийци в Гибралтар и изпозастреляха чужди граждани направо на улиците. После прехвърлиха експерти да обучават войниците на Червените кхмери — един от най-кръвожадните режими в историята на света — как да поставят смъртоносни мини, та да избият още повече мирни граждани.
— Значи са британците, така ли?
— Ти пак не искаш да разбереш. Сталин изпрати милиони свои руски поданици да умрат в ГУЛАГ. А онова префинено чудовище Саддам Хюсеин използва напалм и бойни отровни газове срещу собствените си съграждани кюрди. А и нашите ръце не са чисти. Нима ЦРУ не се намеси в Никарагуа, страна, с която теоретично бяхме в мирни отношения, и не изпрати екипи, които да минират пристанищата й…
— Кой е тогава? — намеси се Беникоф. — Не отричам, че редица правителства са извършили престъпления. Това е едно от най-гадните проявления на национализма. Непоносимо глупавите политици трябва да бъдат отстранени ведно с войната. Но не сме дошли тук да слушаме лекции на политическа тема. Към кого се обърна с този свой план? Кой стои зад обира и убийствата?
— Нима има значение? Всички са способни на това и мога да ви уверя, че много от тях биха го направили с удоволствие. Може би е редно да ви кажа, но трябва да свърша нещо далеч по-важно.
Бекуърт бръкна в джоба си, извади пистолет и го насочи срещу тях.
— Много съм добър в това тук, тъй че стойте по местата си. Тръгвам, но първо имам нещо за теб, Брайън. Нещо, отлагано твърде дълго. Смъртта ти. Ако бе умрял, както бе предвидено, нямаше да се крия тук, а щях да бъда свободен и уважаван човек. И невероятно богат. Тръгвам си, а ти ще умреш. Най-сетне.
— Убиването е недопустимо!
Свен изрева тези думи, усилени до краен предел, направо оглушителни. В същото време се стрелна напред. Към Бекуърт.
Последваха три бързи изстрела и МИ падна назад. Но без да изпуска Бекуърт. Потрепери и падна на земята, стиснал мъжа във вечна прегръдка. Бекуърт се опита да се освободи, да вдигне пистолета си. Насочи го към главата на Свен. Стреля отново — в контейнера, съдържащ мозъка му.
Резултатът бе моментален и ужасяващ.
Всяка клонка от дървовидно разклонените манипулатори се разпери встрани, от най-малката до най-голямата, от най-малката до най-голямата — безброй филизи.
По-остри и от най-острия нож, фините метални клонки се врязаха в тялото му. Разрязаха го клетка по клетка, срязаха мигновено всеки възможен кръвоносен съд. Потънал в кръв, Бекуърт издъхна моментално. В един момент бе жив, а в следващия — кървава маса, изригваща кръв.
Бен погледна ужасяващата картина и се извърна. Но Брайън не обърна внимание на кървящата човешка плът, виждаше само Свен, своя МИ. Своя приятел. Мъртъв, като Бекуърт.
Наистина все още жив в други свои превъплъщения. Но тук, сега, той бе мъртъв.
— Нещастен случай — рече Бен, който си бе възвърнал самообладанието.
— Нима? — попита Брайън, загледан в двете неподвижни тела. — Може би така и трябваше да стане. Или Свен може би просто ни спести много неприятности. Но никога няма да узнаем истината.
— Може би е тъй. Нито пък ще научим към коя страна се е обърнал Бекуърт. Но както той сам каза, това едва ли е от значение. Всичко вече свърши, Брайън, и това е единственото, което има значение.
— Свърши ли? — Брайън надигна глава, изражението на лицето му бе ледено, лишено от всякакво чувство. — Да, за теб е свършило. За Свен — също. Но не и за мен. Те ме убиха, не го ли разбираш? Те убиха Брайън Делейни. Аз притежавам част от спомените, но аз не съм той. Аз съм полуличност, с полупамет. Започнах да смятам, че съм и нещо по-различно от нормален човек. Виж само какво ми отнеха. Първо — живота, а сетне — и човешкия ми облик.