— Да, разбира се. Елате с мен в стаята на сестрите.
Откакто бе влязъл в болницата, генералът очевидно си бе създал само врагове. Ядосаната главна сестра не желаеше и да чуе обясненията на Снеърсбрук, но в края на краищата лекарката успя да я убеди в сериозността на положението. Тя отпрати другите сестри, а Снеърсбрук — лекаря на персонала. Щом те тръгнаха, генералът се обърна към белокосата главна сестра, с която си размениха изпепеляващи погледи.
— Къде е сега пациентът? — попита той.
Тя се приближи до индикаторното табло и докосна една осветена цифра.
— Тук. Интензивно отделение. Стая 314.
— Има ли празни стаи на същия етаж?
— Само 330. Но тя е с две…
— Няма значение. Сменете номерацията на таблото така, че да показва, че Делейни е в стая 330 и че 314 е празна.
— Ще си имаме неприятности…
— Направете го.
Тя го направи — почти насила. Докато натискаше бутоните, в стаята влезе друга сестра, която се мъчеше да забоде отличителния знак върху престилката си. Шорхт кимна навъсено.
— Време е, лейтенант. Оставаш тук. Ние излизаме. Ако някой попита, пациент Брайън Делейни е в стая 330. — Главната сестра понечи да се обади, но той я възпря, като рязко вдигна ръка. — Лейтенант Дрейк е военна медицинска сестра с голям болничен опит. Всичко ще бъде наред. — Радиото му изписука, той го включи и се заслуша. — Разбрано. — Окачи го отново на колана си и се огледа. — Вероятно имаме на разположение около две минути. Слушайте, без да задавате въпроси. Ще излезем оттук и ще напуснем етажа. Лейтенант Дрейк знае какво да прави. Току-що научихме, че ще бъде направен опит за покушение върху живота на пациента. Искам не само да предотвратя това престъпление, но и да получа информация за вероятните извършители. Можете да ми помогнете, като излезете оттук. Ясно ли е?
Генералът тръгна пръв: възражения нямаше. Сестра Дрейк стоеше почти в положение „мирно“, докато те бързаха по коридора към стълбището и напуснаха етажа. Едва когато се скриха, тя си пое дълбоко въздух и се отпусна. Оправи престилката си и застана пред огледалото на стената, за да провери дали бонето й е поставено както трябва. Когато се обърна, едва не извика от изненада — пред бюрото стоеше млад мъж.
— Какво обичате… докторе? — попита тя. Беше облечен в бяла престилка и от джоба му висеше електронен стетоскоп.
— Нищо особено. Просто минавах. Срещнах някакви разтревожени посетители, които питаха за Брайън Делейни. Нов пациент? — Той се наведе и почука с пръст по индикаторното табло. — Това той ли е?
— Да, докторе. Интензивно, стая 330. Състоянието му е критично, но стабилно.
— Благодаря. Ще им кажа, като изляза.
Сестрата му се усмихна. Хубав, със загоряло лице, не повече от трийсет години, с черна чанта в ръка. Продължавайки да се усмихва, тя сложи ръка на кръста си и щом той й обърна гръб, натисна два пъти бутона на уреда, който приличаше на обикновена сигнална уредба.
Подсвирвайки си през зъби, младият мъж тръгна по коридора, зави и мина край стая 330 без да поглежда. Спря на следващия ъгъл, огледа се в двете посоки и пъргаво и безшумно се върна пред стаята. Не се виждаше никой. С ръка в черната чанта той рязко отвори вратата и видя празните легла. Преди да успее да реагира, двама мъже, по един от двете му страни, тикнаха дулата на автоматичните си пистолети в диафрагмата му.
— Каквото и да си намислил, не го прави! — каза по-високият.
— Здрасти! — отвърна младият мъж и пусна чантата, от която измъкна револвер със заглушител във формата на луковица.
Стреляха, за да го ранят, не да го убият. Бързи изстрели в ръцете и рамото. Още се усмихваше, когато падна по лице на пода. Преди да го сграбчат и обърнат, се чу приглушен пукот.
Изглеждаха доста смутени, когато Шорхт се вмъкна дебнешком в стаята.
— Сам го направи, сър, преди да успеем да го спрем. Единичен изстрел в гърдите с експлозивен куршум. Отвори си страшна дупка. Нищо не е останало за закърпване — дори тук, в болницата.
Ноздрите на генерала се разшириха и гневният поглед, с който порази първо единия, после другия като с оръдейни изстрели, бе по-красноречив от всякакви упреци. В него се четеше заплахата от мъмрене, разжалване, разбити кариери. Той обърна и изтрополи навън, където го чакаше Беникоф.
— Обади се на ФБР за трупа. Изяснете всички факти.
— Добре. Сега ще ми кажете ли каква е цялата тая работа?
— Не. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. А ти вече знаеш достатъчно. Ще ти кажа само, че вероятно става дума за нещо много по-голямо, отколкото допускахме. Няма да позволим подобно нападение да се повтори. Ще поставим денонощна охрана, докато състоянието на пациента позволи преместването му. Ще го махнем от тази болница и ще го закараме на Острова на идиотите, от другата страна на залива — на Коронадо. Не обичам флота, но поне са военни все пак. Надявам се, че ще съумеят да опазят един-единствен човек в тяхната болница в най-голямата военноморска база на света.