— Ким, искам веднага да погледнеш екрана — каза д-р Бетсър. — Това те затрудняваше миналата седмица, и докато не разбереш какво точно става, няма да можеш да продължиш нататък. Виж.
Лекторът бе написал уравненията на своя компютър, който не само ги показваше на екрана пред класа, но едновременно с това ги бе въвел в компютрите на всички студенти.
— Покажи ни как ще ги решиш — каза той и й прехвърли управлението.
Ким неохотно докосна клавиатурата и всички погледи се впериха в екрана.
Всички, освен погледа на Брайън. Той ги бе решил за минута. Колежът започваше да става скучен, също както беше и гимназията. През по-голямата част от занятията той просто изчакваше другите да го догонят. Всичките бяха окаяни глупаци, които го презираха и го смятаха за чудак. Бяха с четири-пет години по-големи и с една глава по-високи от него. Понякога се чувствуваше като джудже сред тях. И не си въобразяваше — те наистина го мразеха, беше сигурен в това. Изпитваха неприязън към него, защото бе по-малък и мястото му не беше сред тях. И му завиждаха, защото се справяше далеч по-добре. Как ли умни хора като Тюринг, Айнщайн или Файнмън, са се чувствували в училище?
Той погледна към екрана си и едва не изстена като видя каква каша е забъркала Ким. Не можа да понесе ужасната гледка. Небрежно притисна джобния си калкулатор към страничната част на терминала и бързо набра някакъв код. Списък с италиански глаголи се появи в прозорец на екрана и той ги зачете, запомняйки непознатите.
Брайън отдавна бе открил, че администрацията прониква в компютъра на всеки студент и записва цялата въвеждана информация. Доказваха го някои зададени му въпроси за неща, до които биха могли да се доберат единствено по този непочтен начин. Тогава започна да използва компютъра си в колежа само за учебния материал. Бе забелязал, че преподавателите и особено д-р Бетсър — са убедени, че думите им са по-ценни от злато и биха се разстроили, ако разберат, че по време на лекциите им той си пуска бойни игри или прониква в бази данни, вместо да им посвети стопроцентово вниманието си. Но за всичко си има начин. Ако всички компютри в помещението бяха свързани посредством кабели, би било лесно — а може би по-трудно — информацията да се насочи по погрешен път. Но уви, стаята бе изпълнена с невидими теснолентови инфрачервени връзки, подобни на космическите съобщителни системи. Всеки компютър имаше цифрово настройван тунелен светодиод, който излъчваше по нискошумови канали. Фотодетектор откриваше сигналите, за които бе настроен. Брайън измисли защита срещу това: изработи преградно устройство, което постави в кутията на джобен калкулатор. Когато го допреше до страничната част на компютъра, то преграждаше пътя на входния сигнал и го връщаше обратно. Така Брайън можеше да прави каквото си иска, без никой да е в състояние да го засече. Изображението на екрана бе предназначено единствено за неговите собствени очи! Allattare — храня, отглеждам… Allenare — упражнявам, тренирам…
Все пак следеше какво става наоколо и смътно долавяше досадно заядливия глас на д-р Бетсър.
— … дълбоко неразбиране на начина, по който правим последователни приближения. Никога няма да можеш да продължиш напред, ако не си изясниш този основен въпрос. Брайън, покажи правилното решение, за да преминем нататък. Ким, ще поговорим след часовете.
Брайън бутна калкулатора встрани и италианските глаголи изчезнаха. Той се взря в екрана и проследи първата й грешка.
— Объркването започва оттук — каза той като придвижи курсора и освети уравнението. — Щом намерим приближението от първи ред, трябва да го извадим от първоначалното уравнение… преди да приложим същия метод, за да намерим следващия член. Ако забравим да направим това, всеки път ще получаваме все същия член. После трябва да разделим независимата променлива, иначе следващия път ще получим нула. И накрая трябва да се върнем назад, да добавим обратно членовете и отново да умножим променливата. Според мен проблемът е в това, че всички в групата си мислят, че тук имаме много и най-различни понятия — производни, приближения, приближения от втори ред и тъй нататък. Но всъщност става дума за едно и също понятие, използвано многократно. Не разбирам защо толкова усложняват всичко…
Час по-късно, докато Брайън ядеше сандвич със сирене и домати и четеше „Галактическите бойни кучета на Процион“, някой се тръшна на пейката до него. Това бе твърде необичайно, тъй като по правило никой от състудентите му не общуваше с него. Още по-необичайни бяха мургавите пръсти, които издърпаха книгата от ръцете му и я захвърлиха на масата.