Времето се точеше безкрайно бавно. Бе денят, в който Доли играеше следобед бридж; къщата щеше да е свободна.
— Това е краят на хирургическата намеса — диктуваше тихо Снеърсбрук. — Всички импланти са поставени на място. Централният процесор е включен. Почти е завършено възстановяването на нервните окончания в поразените части на мозъчната кора. Стимулирана е замяната на връзките към корпус калосум. Инсталирани са оптичните кабели между чиповете, това е последната от процедурите, които изискват интервенция в черепа. Менингиалните обвивки са или възстановени или подменени и сега покривам ръбчетата на онази част от черепа, която бе отстранена, за да се осигури достъп до мозъка. Така тя ще прилепне плътно и ще затвори отново черепа. Процедурата започва сега.
Не изрече на глас обаче, че това бе краят само на хирургическите процедури. Новите и неизпробвани начинания, за които хранеше надежда, че ще възстановят връзките в съзнанието на Брайън, бяха едва в началния си стадий. Нови и непроверени, дали щяха да подействат?
Престани да мислиш. Свършвай с това и карай нататък.
Когато Брайън най-сетне излезе от компютърната лаборатория, навън бе влажен и горещ юлски следобед. Бе завършил едно подобрение, както се надяваше, на ЛАМА — програмен език за създаване на ИИ, за който му бе помогнал баща му. Ако се окажеше прав, то действието на кръстосаните връзки на ЦИК-информационните мрежи щеше да се ускори десетократно. Новата техника обаче трябваше да се провери и ако работеше на собствения си компютър, това щеше му отнеме цели дни: затова успя да си издейства известно машинно време за работа на Крей-5 и ако всичко вървеше нормално, щеше да има известни резултати още на следващата сутрин. Което означаваше, че дотогава не би могъл да свърши нещо съществено.
А имаше и голяма вероятност Ким да го чака в къщи. Забърза и прогизналата от пот риза залепна на гърба му. Тя нямаше лекции следобед и можеше да дойде за „частните уроци“, както ги наричаше. Да, щеше да има и частни уроци, защото наистина се нуждаеше от тях. Пропускаше семинари, не ходеше на лекции, защото знаеше, че той щеше да й каже какво да направи преди изпитите. Ненавиждаше ученето и винаги се радваше, като намереше нещо по-весело, с което да се заеме. Брайън намали крачка, усетил, че едва поема дъх. По-кротко, в тази жега човек може направо да пукне.
Още щом отвори входната врата, лъхна хладен въздух и веднага го обгърна.
— Има ли някой в къщи? — извика той, но му отвърна само тишината. Сетне чу музика, усмихна се и бутна полуотворената врата на стаята си.
— Извиках, но ти не ме чу.
Стереоуредбата работеше, настроена на станцията, излъчваща соул музика от Мисисипи, но стаята бе празна. Леглото му бе разбъркано, възглавниците — опрени на стената, така както ги харесваше тя. Потърси бележка. Ким още пишеше бележки, без изобщо да се сети да влезе в компютърната мрежа. Не намери нищо. Изключи музиката, единственият шум сега идваше от вентилатора на компютъра му. Компютърът пробръмча — влизаше в някакъв диск. Кухнята — там трябва да беше. Ким бе винаги готова да гризе нещо. Чашата и мръсната чиния в мивката бяха доказателство за това. Но я нямаше и в кухнята.
Не отговаряше и телефонът й. Претърси по-внимателно за втори път — неведнъж му бе оставяла бележки, писани на ръка; беше може би единственият човек в компютризирания УСИ, който още правеше това; отново не откри нищо. Да не би да бе победила стародавната си неприязън и да му бе оставила съобщение в компютъра? Стартира комуникационната програма, но и там нямаше нищо.
Странно, започваше вече да се безпокои. Да не би да й се бе случило нещо лошо? Входната врата бе затворена, но не и заключена. Заключваха я само нощем; университетското градче бе оградено и безопасно местенце. Само че никое място не можеше да бъде напълно безопасно. Нима не бяха заловили наркотрафиканти на брега само на няколко мили по на юг? Изолираните платформи на УСИ може би бяха идеалното място за повторен опит. Вниманието му бе привлечено от изненадващ звук, компютърът избръмча и светна лампичката на дисковото устройство.
Но разбира се! Програмата си вървеше от няколко дни, машината бе на вербален команден режим, така си стоеше повечето време, дори и когато вкарваше данни с клавиатурата: бе програмирана да записва всички думи и звуци и да им отговаря, ако бе необходимо. Трябваше да има запис на гласа й.
Не бе трудно да го открие. Върна се назад, включи говорителите и чу как самият той похърква. Прескочи напред, чу сутрешните новини, които бе слушал, докато се обличаше. Напред, още напред — и ето я самата нея! Тананикаше си заедно с радиото. Нищо лошо дотук; той отново прехвърли напред, от скоростта звукът заприлича на говора на Патока Доналд; когато чу гласа й, спря. Говореше по телефона.