— Разбира се, да. Щом настояваш. Скоро. Да. Чао.
Записана бе само едната част от диалога: никога не му бе хрумвало да постави микрофон и на телефона си. Пусна записа бързо напред, чу нещо, върна се обратно. Записан бе смехът на Ким.
Внезапно мъжки глас каза:
— Направи го още веднъж и няма да имам спиране.
Брайън хвана с ръце главата си, наведе се, доближи ухо до говорителя. И чу звуци, чийто произход можеше да бъде само един: любене. В неговото легло. С някой друг. Слушаше всичките унизителни звуци, охкания, засилващите се нейни възклицания от изпитваното удоволствие.
Изслуша всичко, докато не свършиха. Сетне си говориха тихичко, но той вече не слушаше. Гласовете бяха едно нищо, не означаваха нищо.
Беше свършен. Край. Кръвта пулсираше в слепоочията му, бе обзет от ужасното чувство, че е предаден. Не бе означавал за нея абсолютно нищо — освен навярно безплатен частен учител; а всъщност може би тя си бе платила за уроците! Никога не се бе отнасяла сериозно към него, никога не бе изпитала онова, което изпитваше той. Това, което сега засрамен осъзна, бе, че любовта му — по кучешки всеотдайна — бе изцяло еднопосочна. Тя не бе я споделила. Може би дори не се и досещаше за неговите съкрушителни и всепоглъщащи чувства. Пръстите му трепереха от ярост, от унижение: извика файла на предателските гласове и го изтри. Сетне преформатира тази част от диска, така че файлът никога да не може да се възстанови. Искаше да руши още и още. Потърси всички неща, които бе правил за нея и ги изчисти от диска. Изтри и един команден файл — съобщения от нея. Ръцете му трепереха, а очите му се напълниха със сълзи. Любовта се превърна в гняв, привличането — в измяна. Ръцете му още трепереха, когато вдигна клавиатурата, готов да я запрати върху екрана.
Това беше лудост. Пусна клавиатурата, излетя от стаята в коридора, отиде до кухнята и застана на прага й — със стиснати юмруци, разтърсван от противоречиви чувства. На плота пред него бяха наредени ножове, той извади най-големия, провери острието му с палец; копнееше да го забие в нея. Да го забива отново и отново.
Да я убие? Що за мисли го бяха споходили? Нима простите, рутинни емоции бяха взели връх в живота му? А къде останаха логиката и интелектът? Когато остави ножа на място, ръцете му все така трепереха. Стоеше до мивката и гледаше с невиждащ поглед през прозореца.
Имаш мозък, Брайън, използвай го. Или се остави емоциите да завладеят живота ти. Убий я, отмъсти си и влез в затвора за убийство. Не, наистина това не бе най-страхотната идея. Какво ставаше? Как бе възможно някакво чувство да измести интелекта, мисълта?
Някакъв подсъзнателен център бе взел връх — ето какво се бе случило. Помисли си за „мозъчното общество“ и как работи то. Мозъкът е разделен на много подцентрове, които изобщо не разполагат със собствен интелект. Какъв пример бе използвал баща му, за да го обясни? Шофирането. Някакъв подцентър може да управлява колата, докато съзнанието е заето с други неща. И взема управлението в свои ръце, само когато се случи нещо необичайно. Мозъчното общество работи обикновено в режим на сътрудничество между всички подцентрове. А сега някакъв глупав подцентър бе взел връх и управляваше всичко. Някакъв тъп, ирационален подцентър на сляпото увлечение — с тестиси вместо мисъл, интересуващ се само от предателството, ревността и яростта. Нима искаше той да владее живота му?
— Не, по дяволите!
Отвори хладилника, взе си кутия безалкохолно, отвори я и я преполови на един дъх. Сега вече бе много по-спокоен и разумен. Знаеше какво бе станало: част от съзнанието му бе взела връх, жаждаше мъст и потискаше всичко останало. Не съществуваше нищо такова като „централно аз“, макар да бе лесно да се повярва в противното. Колкото повече изучаваше как действа интелектът, толкова повече се убеждаваше, че всяка личност бе своего рода „комитет“. Мозъкът се състоеше от множество малки първични животинки — „праспециалисти“, ето как ги наричаха.
Животното на глада взема надмощие, когато човек огладнее. Животното на страха — когато на хоризонта се появи опасност. А всяка вечер връх взема животното на съня. Това бе кръгът на цар Соломон. Цялата механика, разкрита от Лоренц и Тинберген. Онези сложни мрежи на мозъчните центрове на глада, секса, самозащитата, чиято еволюция бе отнела милиони години. Не само при влечугите, птиците и рибите, но и в части от неговия собствен мозък.
А сега неговото собствено сексуално животно хапеше и виеше толкова силно, че изпитваше болка. Някакъв примитивен подцентър в основата на мозъка, с който трябваше да се пребори.