— „Виждала“ е силно казано. Беше скрит зад всичките тези бинтове, шлангове и тръбички. Но това е вече в миналото.
Както и той самият. В миналото. Тази слаба жена с бръчици около очите, с просребрена коса, не бе онази Доли с нейното майчинско отношение, която помнеше. Паметта сега за него бе придобила нов смисъл: нещо, което да се атакува, да се изследва, да се изгражда наново. По дирите на изгубеното време — както го бе описал добрият стар Пруст по своя витиеват начин. Щеше да се постарае да се справи по-добре от французина.
— Доли ми бе от голяма полза — рече лекарката. — Разговаряхме за теб и за оздравяването ти. Тя знае, че спомените ти се простират до четиринайсетгодишна възраст.
— Помниш ли ме, като бях на четиринайсет? — попита Брайън.
— Трудно би те забравил човек — тя се усмихна за пръв път, така изглеждаше далеч по-привлекателна: изчезнаха бръчиците на загриженост, както и напрежението от устните й. — Тъкмо щеше да постъпваш в университета. Много се гордеехме с теб.
— Наистина очаквам това с нетърпение. Макар че май е глупаво от моя страна да го казвам сега. Вече съм завършил и съм се дипломирал, така ми каза лекарката. Но си спомням съвсем ясно, че имам — че имах! — проблеми с чиновниците. Знаят, че имам необходимите качества, но въпреки това администрацията се е изпречила на пътя ми. Защото съм прекалено млад. Но всичко това е в миналото, нали? Предполагам, че в крайна сметка всичко е свършило добре.
Видя й се странно, че той говореше по този начин. Д-р Снеърсбрук й бе обяснила, че Брайън не помни нищо след четиринайсетата си година, че нейна била задачата да му помогне да възстанови липсващите години. Не бе я разбрала, но дотук лекарката се оказваше права.
— Неприятностите не продължиха дълго. Баща ти и някои други хора влязоха в контакт с фирмите, субсидиращи университета. Те не даваха и пет пари дали си на пет или на петдесет години. Търсенето на таланти като теб бе първопричината да основат учебното заведение. Разрешението дойде от най-високо място и те приеха. Сигурна съм, че това бе за теб голям успех, но аз разбира се не бих могла да го осъзная.
— Не разбирам.
Доли въздъхна дълбоко и погледна към лекарката. Лицето й беше безизразно; не можеше да разчита на помощ от нея. И първият път бе достатъчно тежко, а сега трябваше да го преживее отново заради Брайън — нямаше да й е по-лесно.
— Ами, нали знаеш, че баща ти и аз имахме… известни трудности. Или може би не си… не знаеш.
— Знам. Възрастните си мислят, че хлапетата, дори и тийнейджърите, не са наясно със семейните проблеми. Снишавахте гласове, но знам, че имаше доста караници. Това не ми харесваше.
— На мен също.
— Тогава защо се караш… защо се караше… с татко? Никога не ми стана ясно.
— Съжалявам, че това ти е причинило болка, Брайън. Но ние двамата бяхме доста различни. Бракът ни бе солиден като повечето, дори може би по-солиден, тъй като не очаквахме прекалено един от друг. Но в интелектуално отношение имахме малко общи неща. А след като ти дойде при нас, започнах да се чувствам като пето колело на колата.
— Обвиняваш ли ме в нещо, Доли?
— Не. Тъкмо обратното. Виня себе си, че не направих всичко нещата да вървят по най-добрия начин. Може би ревнувах заради цялото онова внимание, с което те обсипваше баща ти, за това колко близки бяхте двамата и колко отчуждена се чувствах самата аз.
— Доли! Винаги съм те… обичал. Ти бе най-близо до представата ми за майка. Не помня изобщо майка си. Казаха ми, че съм бил едва на годинка, когато е починала.
— Благодаря ти, че ми казваш това, Брайън — рече тя и леко се усмихна. — Прекалено е късно да се хвърля вина върху някого. Във всеки случай, аз и баща ти се разделихме, няколко години по-късно се разведохме съвсем приятелски. Върнах се при семейството си, намерих си нова работа и сега съм там.
Неочаквано тя пламна от гняв и се обърна към Снеърсбрук.
— Ето, докторе, нали това искахте? Или да изкарваме още мръсно бельо на показ?
— Брайън е физически на двайсет и четири години — рече спокойно тя. — Но спомените му спират до четиринайстата му година.
— О, Брайън, извинявай. Не исках да…
— Разбира се, че не искаше, Доли. Мисля, че всичко, което ми каза, е витаело във въздуха и все някога щях да го разбера. Не знам. Сигурно децата смятат, че основните неща няма никога да се променят. При тази заетост в училище, при толкова вълнуващата работа по ИИ… — той спря и се обърна към д-р Снеърсбрук. — Дали вече не съм на петнайсет години, докторе? През последните минути научих толкова неща.
— Не става така, Брайън. Ти научи много факти, но нямаш собствени спомени за събитията. Точно тях трябва да възстановим сега.