— Как?
— Като използваме машината. Тази, за чието създаване, казвам го с голяма гордост, помогна и ти. Ще стимулирам спомени, които ти ще идентифицираш. Компютърът ще държи отчет за всичко. Когато спомените и от двете страни на увреденото място съвпаднат, връзката ще бъде възстановена.
— На света няма толкова жички, които да възстановят всички нервни връзки в мозъка. Не бяха ли те от порядъка на десет на дванайста степен?
— Така е, но между тях има и множество излишни. Свързването с даден сектор на паметта ще позволи съвместимо подсилване. Мозъкът до голяма степен прилича на компютъра, обратното също е вярно. Но е много важно да не забравяме различията. Паметта на компютъра е статична, докато с човешкия мозък не е така. Активираният спомен става по-силен, докато недокоснатите отслабват и изчезват. Надеждата ми е, че когато бъдат възстановени достатъчно пътечки, от само себе си ще се възстановят и други взаимовръзки. Ще търсим неми.
— Какво е нема?
— Нема е пакет нервни нишки, свързан с множество агенти, всеки от които „произвежда“ фрагмент от идея или състояние на ума. Например какво е червено, кръгло, сладко на вкус, хрупкаво — плод с размерите на човешки юмрук и…
— Ябълка! — рече радостно Брайън.
— Точно това си бях наумила, но както забеляза, не използвах изобщо думата.
— Но тя единствено подхожда.
— Да, наистина — но ти ще разбереш това, само ако имаш „агент-ябълка“, свързан така, че да може автоматично да се активира, когато се задействат достатъчно от останалите неми — като например за червено, кръгло, сладко, плод.
— И за череши също. Трябва да имам неми и за череши.
— Имаш. Ето защо добавих с „размери на човешки юмрук“. Преди два месеца обаче не разполагаше с тези неми. Или, по-скоро, имаше някои неми за ябълка, но техните входове не бяха свързани правилно. Затова не можеше да отгатнеш това описание, докато не ги свързахме по време на лечението.
— Странно. Изобщо не си го спомням. Почакай. Разбира се, че не помня. Това е станало преди да възстановиш паметта ми. Не можеш да запомниш нещо, след като не разполагаш поне с малко памет.
Снеърсбрук вече свикваше с удивителната острота на ума му, ала тя все успяваше да я изненада. Въпреки това продължи със същия тон:
— Та ето как се свързват немите: като осъществят правилни връзки на входа и на изхода. Дотук бяхме в състояние да го направим с повечето обикновени неми — онези, които научава всяко дете. Ала сега вече ще търсим все по-сложни и по-сложни неми и ще разкрием как се свързват и те. Искам да открием все по-високи и по-високи равнища на твоите идеи, понятия и отношения. Ще бъде все по-трудно да бъдат локализирани и описани, защото ще навлизаме в области, които са уникални за твоето собствено развитие; идеи, които са познати само и единствено на теб, за които не съществуват обичайни думи. Когато ги намерим, може да се окаже невъзможно за мен — а и за когото и да било — да разбере какво означават те за теб. Но това няма да има значение, защото с всеки изминал ден ти ще научаваш все повече и повече неща. Когато корелационната машина открие десет нови неми, тя ще трябва да оцени около хиляда възможни агента, към които да ги съедини. А всеки двайсет нови неми могат да предизвикат появата на милион подобни възможности.
— Експоненциално — това имаш предвид, нали?
— Напълно вярно — усмихна се доволна тя. — Изглежда сме на път да възстановим скоро математическите ти способности.
— Какво трябва да правя?
— Засега нищо, този първи сеанс продължи достатъчно дълго.
— Не, не е така. Чувствам се добре. Не би ли искала да поработиш с новопридобитата ми информация, за да не би да изчезне, докато спя? Ти самата ми каза, че трябва да мине известно време, преди краткотрайният ми спомен да се превърне в дълготраен.
Ерин Снеърсбрук прехапа устни, обмисли предложението му. Брайън бе прав. Трябваше да продължат този процес веднага, щом това стане възможно. Обърна се към Доли.
— Можеш ли да бъдеш тук утре? По същото време.
— Щом искаш — тонът й бе съвсем хладен.
— Искам, Доли. И не само искам, но и имам нужда от теб. Знам, че сигурно си разстроена, но надявам се няма да забравиш момчето, което Брайън е бил някога. Брайън-мъжът е все още Брайън-момчето, което си приела в дома си. Можеш да ми помогнеш да му върнем отново целостта.
— Разбира се, докторе, съжалявам. Не би трябвало да мисля за себе си, нали? До утре тогава.
И двамата в стаята мълчаха, докато вратата не се затвори зад гърба й.
— Чувство за вина — рече Брайън. — Проповедникът винаги говореше за нея, монахините в училище — също. Както и за смъртта. Знаеш ли, мисля, че май никога не й казах „майко“. Или „мамо“, както другите деца, или пък „мами“, както се обръщаме в Ирландия.