Набута всичко в паметта на компютъра (щеше да им обърне внимание някой друг път) и влезе в следващите две мрежи. В едната се съхраняваха финансовите му отчети и данъчните декларации — това бе едновременно и вълнуващо, и потискащо. Бе започнал да печели от хонорари съвсем млад, това си го спомняше, и то предимно от програмни продукти. Сетне идваше голям приход от продажбата на къщата им и още по-голям — от имението на баща му. Продължи бързо нататък. Парите — също бързо се топяха. За няколко години всичките свършиха — малко преди да постъпи на работа в „Мегалоуб“. Кореспонденцията с корпорацията бе вълнуващо четиво, особено що се отнася до подробностите в договора му. Тук имаше доста материал за размисъл. Записа и тези данни и се зае с третата мрежа.
Прехвърли няколко екрана, почете внимателно известно време и сетне излезе от мрежата. Лекарката си бе отишла, но Беникоф стоеше надвесен над телефона и набираше някакъв номер. Наближаваше залез слънце и в стаята се смрачаваше.
— Бен, мога ли да те прекъсна?
— Разбира се.
— Наистина се поуморих. Ще прегледам всичко това утре заран.
— Дай да взема клавиатурата. Откри ли нещо за ИИ?
— В тези трите — нищо.
— Тогава ще ускоря иска за съдебно решение. След като се наспиш, се опитай да измислиш още кодове или думи-пароли, става ли?
— Разбира се. Ще се видим сутринта.
— Ти наистина изглеждаш вече уморен. Почини си.
Брайън кимна и изпрати едрия мъжага с поглед. Не беше уморен. Беше неизмеримо потиснат.
Бе прочел достатъчно, за да осъзнае, че това никак не му харесва. Началото му бе достатъчно познато — бележки, които бе привил след нещастния край на връзката си с Ким. След като депресията и омразата се бяха поуталожили, бе въвел бележки върху теорията си за „управленската машина“. Спомни си, че тя прерасна в работата му по ИИ — но си спомни също така за една своя бележка, че ИИ би могъл да се превърне в средство за лична власт. Очевидно бе развил идеята си, доразработвайки я в нова наука за съзнанието, повече теория, отколкото установени доказателства, поне ако се съди по това, което намери във файла, озаглавен „Зеномова терапия“. Не звучеше чак толкова необичайно и шантаво като „Дианетика“ — науката за душевното здраве, но бе пронизана от мощни, меко казано, мегаломански изхвърляния. Не му бе приятно да я чете и изобщо не му харесваше онзи, които я бе писал.
На човек понякога му е лесно да взема решения, когато фактите са пред очите му. Бе мислил за това през последната седмица и сега така наречената наука „Зеномова терапия“ помогна да вземе решение. Един от бутоните за пейджърите бе на нощното шкафче и той го натисна. Сестрата влезе след миг.
— Знаете ли дали д-р Снеърсбрук е още тук?
— Мисля, че да, наглежда инсталирането на апаратурата. Премества се в новия кабинет, който й дадоха тук.
— Бих ли могъл да я видя, ако обичате?
— Разбира се.
Последните багри на здрача избледняваха и Брайън изключи автоматичното управление за осветлението, за да ги наблюдава. Когато небето притъмня напълно, той натисна премигващия бутон и едновременно със затварянето на завесите се включи и осветлението. Минута по-късно влезе и лекарката.
— Е, Брайън, имаше труден ден. Сигурно се чувстваш отвратително?
— Всъщност не. Преди се бях поуморил, но дрямката ми помогна. Какво показват най-важните ми физически параметри?
— Не биха могли да са по-хубави.
— Добре. Тогава би ли казала, че съм на път да се възстановя, да стана относително душевно здрав, освен дето страдам от заблуждението, че съм четиринайсетгодишен, докато съм на практика над 21.
— Махни думата „заблуждение“ и ще се съглася.
— Досега благодарил ли съм ти за това, което направи за мен?
— Вече го стори и аз също съм ти благодарна, а освен това съм и безкрайно щастлива, че нещата вървят така добре.
— Не искам да те разочаровам, докторе. Но ще се засегнеш ли ужасно много, ако в най-скоро време спрем сеансите за възстановяване на паметта ми?
— Не разбирам…
— Нека го формулирам по друг начин. Сегашното ми състояние ме задоволява. Мисля, че бих искал оттук нататък да пораствам сам. Да раста собственоръчно, ако разбираш какво имам предвид. Ако трябва да кажа истината, всъщност изобщо не ме интересува онова друго мое „аз“, унищожено от куршума. Не възразявам да продължим сеансите, за да се установи колко е пострадала паметта ми и да науча нещата, които не знам, а ми трябват. Искам доколкото е възможно да се възстанови миналото ми. А после, ако това задоволява и теб, може би ще прецениш дали не бихме могли да спрем дотам. Макар че бих искал да продължим с предложените от теб експерименти, за да се види дали наистина мога да установя интерфейс с имплантирания процесор. Съгласна ли си?