— Никога не съм вярвал кой знае колко в душата — рече тихо той.
Знаеше, че думите му щяха да я засегнат. Устните й се сбръчкаха ядно.
— Целият си се метнал на баща си. Никога не стъпи на литургия, не искаше и да чуе. Ние имаме души, дар от Бога, Брайън, а Той няма да ги предаде на машините!
— Доли, моля те. Разбирам чувствата и вярата ти, не забравяй, че бях възпитан като католик. Ала работата ми даде възможност да надникна в мозъка и в това, което би могло да се нарече състояние на човека. Опитай се да разбереш, че вече не ме задоволява онова, в което бях научен да вярвам. Могат ли машините да имат душа? Ти ме питаш това, а аз те питам дали душите могат да се учат? Ако не могат, тогава какъв смисъл има това понятие? Стерилни, празни и непроменени за цяла вечност. Далеч по̀ за предпочитане е да разберем, че ние създаваме самите себе си. Бавно и болезнено, формирани първоначално от гените си, ние се променяме от всичко, което виждаме, чуваме и се опитваме да разберем. Това е реалността и точно така действаме, учим се и се развиваме. Ето, оттам е дошъл и интелектът. Аз се опитвам да открия как се развива този процес и да го приложа към машина. Какво грешно има в това?
— Всичко! Ти отричаш Бога, Светия дух и самата душа! Ще умреш и ще гориш вечно в ада…
— Не, няма, Доли. Тази разрушителна теория води до деградацията на религията в суеверие. Но най-болно ми е, че вярваш в това и че страдаш и се безпокоиш за мен. Бих искал да не го правиш. Наистина не искам да споря с теб за религията, Доли. Никой няма да победи. Но ти си интелигентна жена, знаеш, че светът се променя, дори и религията се променя. Ти се разведе. А ако новият папа не бе постановил, че планирането в семейството не е грях, нямаше да преподаваш Контрол върху раждаемостта…
— Това е друго нещо.
— Не, не е. Ти твърдиш, че изкуственият интелект е неестестевен, но не е така. Растящият интелект е част от процеса на еволюцията. Няма нищо греховно или порочно в това да научим как работи мозъкът или как да направим машинни модели на дейността си. Татко бе един от пионерите в тази област и аз се гордея, че продължавам делото му. Днешните машини могат да мислят по различни начини, да възприемат, та дори и да разбират. Скоро ще са в състояние да мислят по-добре, да разбират, да изпитват чувства…
— Това е почти богохулство, Брайън.
— Да, според твоите разбирания. Съжалявам, но това е истината. Ала ако помислиш върху това, ще разбереш, че чувствата би трябвало да са произлезли от ума, от интелекта. Една амеба, може би най-простото животно на света, ще отдръпне псевдотърбухчето си, когато открие, че допирът може да е болезнен. Болката води до страх, а той от своя страна — до оцеляването. Не можеш да отречеш, че животните, кучетата изпитват чувства.
— Те не са машини!
— Въртиш се в кръг. Доли. И в това няма никакъв смисъл. Когато направя първия ИИ, ще видим дали ще има емоции или не.
— Надявам се да харесаш курабиите — рече тя и се изправи рязко. — Мисля обаче, че е време да тръгвам.
— Доли, почакай, моля те.
— Не. Виждам, че няма начин да те спра.
— Работата не опира само до мен. Идеите притежават своя собствена сила. Ако аз не сглобя мозайката правилно, някой друг ще го направи.
Тя не му отговори, дори когато смени темата и направи плах опит да завърже някакъв незначителен разговор.
— Трябва да се сбогуваме засега. Брайън. И сигурно скоро няма да се видим. Имам много обаждания от клиниката. Бяха много мили, че ми дадоха отпуск по спешност, но наистина хората там не достигат.
— Оценявам стореното от теб да ми помогнеш.
— Няма нищо — рече тя, вече резервирано.
— Мога ли да ти се обаждам?
— Ако прецениш, че е необходимо. Имаш телефонния ми номер.
Появиха се облаци и на терасата стана хладно. Той бавно отиде до стаята си (вече нямаше нужда от инвалидния стол) и запали осветлението. Свали плетената шапка, прокара длан по наболата четина върху скалпа си и отиде да се погледне в огледалото. Белезите по черепа му още се виждаха, макар и не чак толкова червени, каквито бяха доскоро. Косата бе започнала да ги скрива. Взе болничната шапка, но я захвърли настрани. Вече намразваше това място. Беникоф му бе донесъл бейзболна шапка, която рекламираше с едри букви добродетелите на отбора „Отците от Сан Диего“; наложи нея и кимна одобрително на образа си в огледалото. Горката Доли, животът не е бил благосклонен към нея. Е, и към него — също! Тя поне не е получила куршум в мозъка. Часовникът му избръмча и заговори с тих механичен глас: „Четири следобед. Време за сеанса с д-р Снеърсбрук. Четири следобед. Време за…“
— Млъквай — рече той и часовникът спря.