— Как да не съм! Веднага след като прочета това.
— Желая ти успех. Няма да ти е лесно.
Майк му помогна да вникне в недотам разбираемите и прекалено специализирани текстове, обясни му всичко. Когато два часа по-късно адвокатът си тръгна, договорът бе подписан, регистриран и надлежно вкаран в юридическата информационна банка. Заедно с архаичното му хартиено копие той бе заключен в сейфа на болницата.
— Доволен ли си? — попита Беникоф, докато наблюдаваха как офицерът затваря касата.
Брайън взе разписката и кимна.
— Далеч по-добър е от първия договор.
— Което означава, че вече имаш работа — след като бъдеш в състояние да се заемеш с нея. Нали забеляза клаузата, че ако не успееш да си възстановиш файловете, които, да се надяваме, са в Тихуана, компанията си запазва правото или да те назначи на работа или, да не те назначава? Или пък, че ако те назначат без тези бекъп-файлове, могат да те уволнят когато си поискат.
— Майк Слоун ми обясни всичко това много подробно, докато ти говореше по телефона. Струва ми се справедливо. Затова давай да отваряме тези мексикански файлове и да видим какво има в тях. Предполагам, че си помислил как бих могъл да го направя?
— Не само аз, но и военноморското разузнаване, армията и ФБР. Да не споменавам митническата и акцизна служба. Беше съставен план, одобрен от всички. Не е сложен — простичък, да се надяваме, че ще го разберат и най-тъпите.
— Казвай.
— Нека разговаряме в стаята ти.
— Поне ми кажи кога ще стане.
Бен докосна с пръст устните си и посочи към изхода. Отговори чак когато вратата на брайъновата стая се затвори зад гърба им.
— Утре заран, в осем сутринта, когато е пиковият час за флота в Коронадо. Лекарката ти одобри всички приготовления.
— Свободен! И как ще стане всичко?
— Ще разбереш сутринта — рече Беникоф със садистична наслада. — Засега всички подробности знаят само шепа хора. Не искаме да има фалове или изтичане на информация. И най-добрият план не струва и пет пари, ако проговори някой.
— Хайде, Бен, поне ми подскажи само.
— Добре. Инструкциите ти са да си изядеш закуската в седем и да си останеш след това в леглото.
— Ама че инструкции!
— Търпението е добродетел. Ще си видим сутринта.
За Брайън денят се източи извънредно бавно и когато най-сетне се застави да си легне, не можа да заспи. Сега вече се безпокоеше. Винаги бе смятал, че бекъп-файловете се намират в Мексико. Ами ако не бяха там? Как би могъл да възстанови работата си по ИИ без тях? Дали това щеше да означава допълнителни сеанси със Снеърсбрук и нейната машина, за да се опита да възстанови паметта си за бъдещето, за миналото — нещо, което всъщност той не желаеше? Когато извика сестрата и поиска приспивателно, часовникът показваше полунощ. Трябваше да си почине добре, за да е готов за утрешния ден.
В осем сутринта седеше облегнат на възглавницата в леглото си и зяпаше сутрешните новини, но без да ги вижда. Точно на часа на вратата се почука припряно и двама флотски санитари вкараха носилка на колела. Зад тях вървеше сестрата на етажа и двама души, които можеха да бъдат лекари, ако се изключи фактът, че стояха опрели гърбове на затворената врата, а пръстите неспокойно опипваха предниците на белите им сака. И двамата бяха едри мъжаги и, кой знае защо, изглеждаха на Брайън познати. Дали под мишниците им не личаха издутини? Или и това се бе променило напоследък?
— Добро утро, Брайън — рече сестрата и постави руло бинт на нощното шкафче. — Ако седнеш, това няма да ни отнеме и минута.
Тя отпечата бинта и бързо и сръчно обви изцяло главата му — остави му само малко отверстие да диша и две цепнатини за очите. Сетне отряза бинта и го залепи с лейкопласт.
— Нуждаеш ли се от помощ, за да се качиш на носилката?
— В никакъв случай.
Покатери се сам на количката, завиха го с одеяла до брадата и ги подпъхнаха под него. Изкараха го в коридора — неизвестен пациент в една доста оживена болница. В големия асансьор имаше и други пътници, но те се стараеха да извърнат погледи. Онзи, който бе измислил всичко това, бе осъществил една наистина добра идея.
Линейката чакаше готова и вкараха носилката с Брайън в нея. Не можеше да вижда навън, но по честите спирания и малката скорост разбра, че движението е оживено. Когато най-сетне задните врати се отвориха и го измъкнаха внимателно, той се озова пред самолетоносача „Нимиц“. Минута по-късно го качиха на борда. Още преди да го отведат в лазарета, чу приглушени команди, дочу далечна свирка и корабът започна да се отделя от кея. Без да изрекат и дума, военните моряци излязоха от помещението и в него влезе Беникоф; той затвори и заключи вратата подире си.