— Дай да сваля това нещо от главата ти — рече той.
— Да не би да си ангажирал самолетоносача специално за мен? — попита Брайън с приглушен от бинтовете глас.
— Не съвсем.
Беникоф изхвърли бинта в кошчето за боклук.
— Той и без друго щеше да отплава тази сутрин. Но трябва да признаеш, че прикритието е направо чудесно.
— Разбира се. А сега ми кажи какво следва.
— Аха. Но слез първо от каручката и облечи тези дрехи. Насочваме се към Пасифика и ще плаваме с този курс, докато сушата не се изгуби от очи. Сетне завиваме на юг. Ще минем западно от Ислас Мадрес — малки ненаселени острови, току до мексиканската граница. Снощи по тъмно отплава катер, който ще ни чака там.
Брайън обу панталоните и облече спортна риза. Не ги бе виждал, но му бяха точно по мярка. Мокасините бяха протрити и износени, но много удобни.
— Мои ли са?
Беникоф кимна.
— Взехме ги при последното претърсване на дома ти. Как се чувстваш?
— Развълнуван съм, но иначе — в чудесна форма.
— Доктор Снеърсбрук ми нареди да те карам да лежиш или поне да седиш винаги, когато има спокойни етапи в пътуването — като сега например. Но първо искам да сложиш тази перушина и съответстващия й мустак.
Перуката му пасваше чудесно, досущ като дрехите. Е, след всичките операции, би трябвало вече да са наясно с размерите на главата му. Къдравият мустак с форма на велосипедно кормило имаше някакво лепило от задната си страна; той се взря в огледалото и го залепи на място.
— Здрасти, мой човек — рече той на образа си. — Изглеждам като някой контрабандист от долнокачечствен уестърн.
— Не приличаш на себе си, а това е най-важното. Сядай: заповед на лекаря.
— Ще седна. Колко време ще трае плаването?
— След като излезем от пристанището и навлезем в открито море — по-малко от час.
Някой почука на вратата и Беникоф погледна към нея.
— Кой е?
— Дърмод. С мен е и Рей.
Беникоф отключи вратата и пусна двамата лекари от болницата, сега вече с типичния вид на туристи в спортни сака и карирани панталони.
— Брайън, да ви запозная. Този, едрият, е Дърмод, а още по-едрият е Рей.
— Не съм си и помислил, че сте лекари — рече Брайън. Когато се ръкуваха, той усети, че и двамата са целите в мускули.
— За нас е удоволствие да сме тук — каза Дърмод. — Преди да тръгнем от Вашингтон, шефът ни каза да ти предадем най-добри пожелания и бързо оздравяване.
— Шефът ви ли? — включи изведнъж Брайън. — Да не би вашият шеф по някаква случайност да е работодател и на Бен?
Дърмод се усмихна.
— Той ами, кой друг!
Вече не бе за чудене, че му се виждаха познати. Виждал ги бе по новините, на някакъв парад. Едри, солидни мъже, които вървяха до президента и гледаха навсякъде другаде, само не и към него. Едри, защото работата им бе да застанат между него и евентуалните куршуми и бомбени шрапнели. Тяхното присъствие по-силно от всякакви думи разкриваше важността, която се придаваше на сигурността му.
— Е, благодарете му от мое име — рече тихо Брайън. — Не си мислете, че не оценявам жеста.
— Нареждането на лекаря! — сопна се Бен.
Брайън се отпусна в удобния шезлонг.
— Имате ли представа колко време ще се бавим в Мексико? — попита Рей. — Не ни съобщиха никакви подробности. Дадоха ни само инструкции за болницата и прехвърлянето на самолетоносача и катера. И че ще ни чакат на брега. Питам, само защото тази вечер ще ни чака самолет във Фоги Ботъм. Утре рано сутринта отлитаме за Виена.
— Смятам, че операцията ще ни отнеме най-много два часа. Ние разбира се ще се върнем по друг маршрут. Виена ли? Сигурно става дума за конференцията за лечението и контрола върху СПИН?
— Да, крайно време беше. Лечението се подобрява, но дори и при новите ваксини по света все още има над сто милиона болни. Сумите, необходими само за предотвратяване на разпространението на болестта, са тъй големи, че по-богатите страни трябва да платят — дори и водени единствено от егоистични подбуди.
Брайън усети, че очите му се затварят: въпреки приспивателното, предишната вечер не спа добре. Събуди се още щом Бен го докосна леко по рамото.
— Време е да вървим — рече той.
Когато излязоха на палубата, Дърмод вървеше пред тях, а Рей — подире им. Морето бе гладко, денят — слънчев. Самолетоносачът едва се плъзгаше по водата; Брайън внимателно се спусна по стълбата зад Дърмод. Катерът, който ги очакваше, се оказа деветметрова морска моторна яхта за риболов, ала рибарските пръти бяха застопорени вертикално. Веднага щом му помогнаха да се качи, другите скочиха подире му, моторите забоботиха, изреваха и катерът зави около острова, оставяйки „Нимиц“ зад кърмата си. Появи се мексиканският бряг и се наложи да заобиколят две други рибарски лодки, преди да се насочат към малкото пристанище. Брайън усети, че дланите му неочаквано са се изпотили.