— Имаме ли опашка? — попита Дърмод.
— Не. Мисля, че времето им е стигнало, само за да заложат капана. И на това са разчитали. Без малко да успеят.
— Тогава ще сменим маршрута — рече Дърмод, рязко натисна спирачките и сви в малка пресечка. После пое на зиг-заг по уличките из спокойното предградие.
— Извинявай, че те бутнах, Брайън, но нали видя защо.
Рей прибра револвера в кобура и издърпа Брайън отново на седалката.
— Изтекла е информация — рече Беникоф с хладен гняв. — Чакали са ни, проследили са ни от пристанището.
— И аз така смятам — съгласи се Рей. — Колко души са запознати с плана за завръщането ни?
— Аз. Вие двамата. И двама агенти от ФБР, които ще ни посрещнат на границата.
— Тогава би трябвало да сме в безопасност. Колко ни остава, Дърмод?
— Още пет минути. Мисля, че Салдана не успя да се измъкне. Обстрелваха ни поне двамина.
— Аз видях само един.
— Един за пътника на задната седалка и един за шофьора. Аз също имам една хубава дупчица тук. Щяха да ме приспят, ако не бях завил рязко, след като видях да улучват предната кола. Този Даниел Салдана бе добър човек.
Нямаше какво повече да се добави към казаното. Мълчаха по време на цялото кратко пътуване. Сигурно бе вдигната тревога, защото с приближаването им към границата минаха покрай полицай с мотоциклет, който им махна да продължават и съобщи нещо по радиостанцията си.
Няколко пресечки по-нататък ги пое ескорт от мотоциклетисти, които със запалени сигнални светлини и сирени разчистваха пътя от колите, очакващи да преминат границата на Съединените Щати. Зад сградата на митницата имаше паркинг, вратата на оградата му бе отворена, от трите му други страни се издигаха тухлени стени.
— Чакайте тук — каза Рей.
Той и Дърмод бързо излязоха от колата с насочени пистолети; огледаха се бавно и внимателно във всички посоки.
— Можете да пресечете паркинга, ние сме зад вас.
Така и стана — закриваха с тела Брайън срещу евентуална опасност.
— Ето го нашият транспорт — каза Беникоф.
Единственият автомобил на паркинга бе бронирана камионетка; като приближиха, задните врати се отвориха и от нея излезе униформен полицай.
— Пожелавам ви безопасно пътуване — рече Дърмод.
— Трябваше да дойдете с нас — рече Беникоф.
— Няма да имате нужда от нас. Президентът ще иска подробен доклад за станалото. Ще му позвъниш ли в кабинета да му разкажеш за случилото се? Съобщи също така самолетът да ни чака, ще пристигнем най-рано в шест.
— Ще го направя.
Двамата телохранители не изчакаха да получат благодарности, метнаха се в колата и изчезнаха, преди някой да успее да рече нещо. Брайън и Бен се обърнаха и поеха към бронираната камионетка.
— Добър ден, господа — каза полицаят. — На ваше разположение съм.
Той не бе забелязал дупките от куршуми по колата, не знаеше какво се бе случило. Беникоф понечи да му обясни, но сетне осъзна, че нямаше смисъл.
— Радвам се да ви видя — рече той. — Бихме искали веднага да се измъкнем от тук.
— Тръгваме.
След като се качиха, полицаят затвори вратата и се намести в кабината до шофьора.
— Без малко и щяхме… — рече Брайън.
— Да, съвсем без малко — отвърна мрачно Беникоф. — Информацията е изтекла от базата, друго не ми идва на ума. ФБР трябва да се заеме веднага с тая работа. Съжалявам, че стана така, Брайън. Вината е само моя.
— Не бива да виниш себе си. Направи всичко, което можа. Мъчно ми е само за приятеля ти в Мексико.
— Той си вършеше работата. Много добър човек. А ние пък успяхме да постигнем онова, за което дойдохме. Тези GRAM-ове нали съдържат копия от работата ти?
Брайън бавно кимна, трудно му бе да забрави случилото се.
— Да, почти съм сигурен в това. Приличаха на моите файлове, докато ги преглеждах набързо, но нямах достатъчно време да се убедя напълно.
Бен извади телефона си.
— Нали мога да съобщя за това? Нямаш си представа колко народ в този момент си гризе ноктите и чака новини.
Той набра номера, изчака електронния сигнал, че е свързан, и рече:
— Статуята на свободата.
След което затвори.
— Паролата за успешен изход ли е това?
Бен кимна.
— Ами какво щеше да кажеш, ако файловете не бяха там?
— „Гробницата на генерал Грант“. Компютърът сега осъществява седемнайсет едновременни разговора, за да предаде добрата новина. Днес ще ощастливиш сума народ. Не бих казал, че бях сигурен в положителния изход, но имах голяма надежда. — Той бръкна под седалката и извади някакъв пакет. — Затова приготвих това нещо, за всеки случай.
Черната пластмасова кутия имаше размерите на голям портфейл. Бен докосна ключалката, капакът се отвори с мек удар и екранът блесна, осветявайки клавиатурата под себе си.