Той пое забързан към сградите. Бен посочи с ръка.
— В онази постройка е лабораторията. Голямата със златистите прозорци. Твоят личен вход е отзад.
— Изглежда страхотно. Знаеш ли, нямам търпение да получа на мое разположение по-голяма компютърна мощ, да вкарам в действие програмите, описани в бележките. Вече съставих няколко въвеждащи програми на преносимия компютър, но той просто не е пригоден за задействане на всичко онова, от което се нуждая. Трябва ми по-скоростна машина от преносимия. И много повече памет. Използвам някои много обширни бази данни, които паметта на компютъра трябва да поддържа. Без памет не може да има знание. А без знание не може да има интелигентност, аз ли не го знам!
— Нима искаш да кажеш, че интелигентността е само памет? — попита Бен. — Не мога да повярвам.
— Е, нещо такова, но без „само“. Моето мнение е, че човек трябва да притежава две неща, за да може да възникне мисълта — и двете се основат на паметта. Първо са ти необходими процесите на обработка — програмите, които вършат същинската работа. И второ — необходим ти е материалът, с който тези програми ще работят — това е познанието, записите от натрупания опит. А и самите програми, и познанието, което те използват, трябва да се съдържат в паметта.
— Не мога да го оспоря — рече Беникоф. — Но сигурно човек се нуждае и от още нещо, освен от чисто механичните процеси. Онова аз, което е моето аз, сигурно си съществува, дори и когато не използвам паметта си.
— Каква е ползата от някакво си аз, ако то на практика не върши нищо?
— Ами без него човек ще бъде просто един компютър. Ще работи, но няма изпитва нищо. Ще говори, но няма да разбира. Мисленето със сигурност е доста по-сложно от простата обработка на паметта. Сигурно съществува нещо, което да предизвика желанието, намерението, сигурно има и нещо, което да оцени постигнатото и сетне да поиска още повече. Нали разбираш — онзи носител на духовността — нещо, който сякаш е в центъра на главата ми — той разбира за какво всъщност става дума, той е наясно със съществуването си и с това, което може да постигне.
Доли не е единственият суеверен човек на този свят, помисли си Брайън.
— Духовност, глупости! Не вярвам, че се нуждаем от подобно нещо. Машината няма нужда от някаква магическа сила, която да я накара да свърши каквото и да е. Защото всяко моментно състояние е достатъчна причина да се премине в следващото. Ако в главата ти наистина съществува подобен дух, то той само ще ти се пречка в краката. Съзнанието е просто онова, което мозъкът върши. Трудността е там, че независимо колко са напреднали технологиите, не можем да направим точно копие на човешкия мозък.
— Защо не? Мислех си, че си се заел тъкмо с това.
— Грешиш тогава. Ние трябва само да създадем части, които имат сходни функции, а не точни копия.
— Но щом не можеш да копираш всички детайли, то той няма да може да мисли по същия начин, нали така?
— Не съвсем. Но какво значение има, след като той ще върши онова, което трябва? Целта на моето изследване е да се открият общите принципи, общият модел на действие. А после щом машината е в състояние да се обучава в онова, което трябва, то тя ще запълни сама липсващите подробности.
— Вижда ми се ужасно сложно. Подкрепям те, но не ти завиждам за работата.
Майорът се върна и ги поведе към сградата. Когато приближиха, часовият на входа се изпъна. Но вместо да гледа право напред, според устава, той се обърна, докато минаваха, и се взря отблизо в Брайън, за да го запомни.
— Ще ви въведа вътре — рече майор Ууд и подаде на Брайън идентификационна гривна, — но първо бих искал да сложиш това и да го носиш винаги. Тя е водонепроницаема и почти неунищожима. Надявам се, че няма да имаш нищо против. След като я закопчея веднъж, за да се свали трябва да бъде прерязана. Не може да се отключи.
Брайън я обърна и видя, че върху нея бе гравирано името му.
— Има ли някаква специална причина за това?
— Съществена. Стиснеш ли я веднъж и аз ще се появя моментално, независимо кой час на денонощието е. Ако я стискаш по-дълго от секунда, се задейства аларменият сигнал и настава истинският ад. Ясно ли е?
— Ясно. Закопчавай.
Ууди постави гривната върху китката на Брайън, съедини свободните краища и те се затвориха с изщракване.
— Опитай — рече той и отстъпи назад. — Малко по-силно, толкова леко стискане може да се получи и случайно. Така. — Пейджърът му изпиука рязко и той го изключи. — Така е добре. А сега ще ти покажа новата лаборатория, надявам се, че не страдаш от клаустрофобия.