— Знам малко нещо за „праспециалистите“. Това се нервни центрове, разположени в мозъчния ствол, отговорни за повечето от главните ни инстинкти. Глад, ярост, секс, сън — неща от този сорт. Но мисля, че не съм чел подобна статия.
— Не би могъл, тя е публикувана само преди няколко месеца. Ще я заредя в паметта на присадения ти процесор под оригиналното й заглавие. — Тя натисна бързо няколко клавиша и се обърна към него. — Вече трябва да е там. Виж сега дали можеш да откриеш присъствието й. Откриваш ли го?
— Не, всъщност не. Искам да кажа, че помня заглавието, защото го чух току-що.
— Тогава се опитай да направиш онова, което стори преди малко, което си сторил насън. Говори ми за статията.
Брайън се намръщи, сви устни, с невидими усилия напрягаше мозъка си.
— Има нещо… не мога да го определя. Искам да кажа, че там има нещо, но само да мога да го приближа. Да му намеря подхода… — Той отвори широко очи и заговори, думите се лееха от устата му: — … с израстването на детето, всеки примитивен праспециалист се сдобива с растящи слой подир слой памет и управленски умения, като в същото време всеки от тях има склонността да намира нови и нови начини да влияе и да използва онова, което другите правят. Този процес води до това, че по-старите версии на специалистите стават все по-малко отчетливи и все по-раздалечени. Така, с научаването на тези системи да споделят познавателната си насоченост, резултатните кръстосани връзки помежду им водят до по-сложни смесици на чувствените характеристики на емоциите при по-възрастни индивиди. А когато станем зрели хора, тези системи са вече толкова сложни, че дори самите ние не ги разбираме. Докато минем през всичките стадии на развитие, „възрастният“ ни вече мозък се е пренастройвал толкова пъти, че до голяма степен не може да помни или разбира как се е чувствал, когато е бил „детски“.
Брайън затвори уста, сетне отново заговори — бавно и колебливо:
— Това ли… е? За това ли се разказва в статията?
Д-р Снеърсбрук погледна екрана си и кимна.
— Не се „разказва“, а си е самата статия дума по дума. Успя, Брайън! С какви усещания бе свързано това?
Той се намръщи, докато се съсредоточаваше.
— То е като истинска памет, но не съвсем. Тук си е, но аз не знам всичко за нея. Трябва някакси да я прекарам през мислите си и чак тогава става пълна, разбираема.
— Разбира се. Така е, защото е в паметта на компютъра, а не в твоята. Можеш да получиш достъп до нея, но няма да я разбереш, докато не преминеш през нея, докато не й обърнеш внимание и не помислиш върху смисъла на всяко изречение. Да осъществиш правилни връзки с онези неща, които вече знаеш. Чак тогава можеш да направиш кръстосаните връзки, които са на практика истинското разбиране.
— Значи мигновеното „изливане“ на знания в главата е невъзможно?
— Боя се, че не. Паметта се състои от толкова много кръстосани връзки, че до нея може да се стигне по множество начини, тя не е линейна като паметта на компютъра. Но след като веднъж или дваж си минал през дадената тема, тя вече се превръща в част от собствената ти памет, достижима по всяко време.
— Забавно е — рече той и се усмихна. — Боже Господи, запомнил съм дори номерацията на страниците и бележките под линия! Мислиш ли, че можем да го направим с цяла книга… или дори с енциклопедия?
— Не виждам защо не, след като имплантираният ти процесор разполага с достатъчно памет. Така процесът на повторното ти обучение ще се ускори. Ами да, това е тъй чудесно! Директен достъп до компютъра само с помощта на мисълта. Това е отворена идея с безкрайни възможности.
— И ще ми помогне в работата. Има ли причина, поради която да не заредя всичките си по-раншни бележки по изследването, за да мога да ги ползвам, щом си помисля за тях?
— Не виждам защо не.
— Добре. Хубаво ще е всичко да ми е под ръка, за да мога да го осмисля. Ще го направя веднага, ще запиша възстановените бележки от бекъп-GRAM-а… — Той се прозя. — Не, няма да го направя. И утре е ден. Във всеки случай искам и да си помисля малко по този въпрос. Всичко си изисква време за свикване.
— Напълно съм съгласна. За един ден бе предостатъчно. Ако възнамеряваш да се върнеш в лабораторията, недей го прави. За днес с работата е свършено.
Брайън кимна в съгласие.
— Честно казано, смятах да се поразходя и да обмисля тези нови неща.
— Добра идея, стига да не се преумориш.
Преди да излезе под ослепителното пустинно слънце, той си сложи тъмни очила. Въоръжен ефрейтор му отвори вратата, изостана на няколко крачки и заговори тихо в микрофона на ревера си. От двете му страни крачеха други войници, трети вървеше пред него. Брайън вече свикваше с постоянното им присъствие, дори почти не го забелязваше, докато крачеше по пътечката към любимата си пейка до езерото. Административните сгради на „Мегалоуб“ бяха от другата страна на басейна, скрити зад дървета и храсти. Очевидно той единствен идваше тук да се наслади на тишината и уединението. Намръщи се, когато иззвъня телефонът му. Помисли си да не отговаря, но сетне въздъхна и го откачи от колана.