— Не, Брайън, недей да мислиш така. Ти си кораво момче и си преживял много. Всички, които са работили с теб, се възхищават на куража ти. Ние сме на твоя страна.
Едва ли можеше да се каже още нещо. Бен измърмори някакво извинение и си тръгна. Брайън зареди в компютъра свършеното от предишния ден — бе презаписал бележките си в по-разбираема форма, но те пак не му говореха нищо. Разбра, че бе и потиснат, и уморен и сякаш чуваше как д-р Снеърсбрук му издава необходимата заповед. Добре, нареждането е прието, ще си легне. Каза на Шели, че ще се върне по-късно, и отиде в стаята си.
Сигурно бе задрямал, защото техническият му дневник бе захлупен върху гърдите, а слънцето се спускаше зад планините на запад. Още бе в плен на мрачната депресия и се запита дали да не се обади на лекарката да й съобщи това. Не му се видя обаче достатъчно основателно. Може би стаята му го потискаше — тук прекарваше повече време сам, отколкото в болницата. Там поне от време на време излизаше навън. Тук дори се налагаше да се храни сам; обстановката вече не му се виждаше нова.
Шели бе приключила за деня и потънала в мисли за работата си, му каза разсеяно довиждане. Той й отвори вратата да излезе и сам пое в противоположната посока. Може би малко чист въздух щеше да му подейства добре. Или — малко храна, защото пак бе забравил да обядва. Излезе от сградата, заобиколи езерото и се запъти към помещението на дежурните. Попита дали майорът е там и веднага го отведоха в кабинета му.
— Някакви оплаквания или препоръки? — попита Ууди, още щом останаха насаме.
— Нямам никакви оплаквания. Мисля, че хората ти си вършат чудесно работата. Никога не ми се пречкат, но когато изляза от лабораторията неколцина винаги се навъртат наоколо.
— Мога да те уверя, че са много повече са от неколцина. Но ще им кажа какви са впечатленията ти. Те се стараят много и си изпълняват задълженията дяволски добре.
— Кажи и на готвачите, че и храната ми харесва.
— В кльопачницата ще се зарадват.
— Кльопачницата ли?
— Ами това е другото има на столовата.
— На столовата?
Ууди се усмихна.
— Ама ти си цивилен до мозъка на костите си. Ще трябва да те понаучим как се разговаря със старите кучета.
— Да не искаш да кажеш, че трябва да лая? — Засмяха се и двамата. — Ууди, макар и да не съм от войската, има ли някаква възможност едно цивилно старо куче да хапне във вашата кльопачница?
— Винаги си добре дошъл. Можеш, ако искаш, да се храниш постоянно със старите пушки.
— Но нали не съм от войската?
При тези думи майорът се усмихна широко.
— Господине, ти си армията. Ти си единствената причина, поради която сме тук, вместо всеки ден да скачаме от аеропланите. Сигурен съм, че на много от войниците ще им хареса да се запознаят и да си поговорят с теб. — Той погледна към електронния часовник на стената. — Какво ще кажеш за една бира?
— Папата в Рим ли живее?
— Хайде, тогава. Ще пийнем бира в клуба, докато кльопачницата отвори в шест.
— И клуб ли имате? За първи път чувам.
Ууди стана и го поведе.
— Това е военна тайна и се надявам, че няма да я разпространиш сред хората на „Мегалоуб“. Доколкото разбрах, целият район тук е „сух“, с изключение на това, което се намира между тези четири стени. Но в момента тази сграда е военна база за моите десантчици. Всички военни бази имат офицерски клубове, както и отделни клубове за ВН и СС. — Той видя, че очите на Брайън се ококориха от недоумение. — Сигурно военните са измислили съкращенията, толкова им допадат. ВН означава „волнонаемни“, а СС — „срочнослужещи“. Но нашата част е твърде малка за подобна дискриминация, затова имаме един клуб за всички чинове.
Той отвори вратата с надпис „Зона на сигурност, вход само за военен персонал“ и поведе Брайън. Помещението не бе голямо, но за изминалите няколко седмици парашутистите бяха успели да му придадат известен уют. На стената имаше мишена за мятане на стрели, висяха флагчета, вимпели и снимки — между тях и постер на голо момиче с невероятно големи гърди — останалото бяха маси и столове. А в дъното бе барът, с бутилки най-различни напитки и кран за точене на бира.
— Какво ще кажеш за една бира „Тайгър“, сингапурска? — попита Ууди. — Тъкмо отворихме бъчвата.
— Никога не съм я чувал, още по-малко опитвал. Давай!
Бирата бе студена, възхитителна на вкус, а и самият бар бе очарователен.
— Скоро ще започнат да идват и войниците, ще се зарадват да се запознаете — рече Ууди и наточи още две чаши. — Искам да те помоля само за едно: не говори за работата си. Никой от тях няма да те запита за нея, за това какво правиш в лабораторията, това им е забранено със заповед, затова недей сам да повдигаш въпроса. По дяволите, дори и аз не знам какво правиш, нито пък искам да знам. Казаха ни само, че е свръхсекретно, а това ни е напълно достатъчно. Извън това можеш да си плещиш колкото щеш.