— Да си плещя ли! Речникът ми се попълва с невероятна бързина!
Войниците, които познаваше по лице от патрулите им, заприиждаха един по един. Изглеждаха доволни, че най-сетне се запознаваха лично с него, че се ръкуваха. Беше на техните години, всъщност — по-възрастен от повечето; харесваше му грубоватият им дух на другарство, чу хвалби за чутовни сексуални юначества и научи няколко цветисти мръсни изрази, за които никога не бе и подозирал, че съществуват. През цялото време, докато слушаше, не се издаде, че е на четиринайсет години. Растеше твърде бързо, с всеки изминал миг!
Разказваха стари, познати вицове. Той се включи в разговора и го попитаха, съвсем учтиво, от кой край е, тъй като бяха изненадани от акцента му. Войниците от ирландски произход го засипаха с въпроси, слушаха го с огромен интерес, когато им разказа за детството си в Ирландия. По-късно отидоха да вечерят заедно; наредиха го на опашката и го засипаха със съвети какво да си избере и какво да не взема.
В крайна сметка вечерта бе много приятна и той реши да се храни в столовата винаги, когато му е възможно. Всичките тези приказки, които ирландците наричат „готин лаф“ — да не забравяме и бирите — го измъкнаха напълно от мрачното му настроение. Солдатите бяха страхотна компания от стари муцуни. Щеше да започва обаче деня сам, с кафе и препечени филии, защото сутрин не обичаше да разговаря с когото и да било. А и вече си бе изработил навика да си приготвя сандвичи за обяд и да се храни в лабораторията.
Но щеше да се присъединява към човешката раса за вечеря винаги, когато може. Или поне към тази част от човешката раса, представлявана от 82-ра въздушнопреносима. Само като си помисли човек що за представители на расата бяха: бели и чернокожи, азиатци и латиноамериканци. Всички обаче бяха добри момчета.
Заспа усмихнат. Тази нощ сънищата го оставиха на мира.
23.
22 февруари 2024
Когато на следващата сутрин Шели излезе от помещенията за гости на „Мегалоуб“, Брайън седеше на ръба на декоративния цветарник.
— Как е там? — попита той, като поеха към лабораторията; пазачите вървяха отпред и зад тях.
— Спартанско, но удобно. Помещенията очевидно са предназначени за търговци и чиновници, които са се изхитрили да пропуснат последния самолет. Добре е за едно преспиване, но на втората вечер става вече малко мрачно. И все пак, не е кой знае колко по-различно от казармите на ВВС, в които съм отсядала. Мога да го преживея няколко дни.
— Намериха ли ти нещо по-подходящо?
— Съветниците по настаняването на „Мегалоуб“ са се заели с това. Ще ме водят да ми покажат апартамент съвсем наблизо. В три следобед.
— Дано стане. Как е Дик Трейси?
— Не ми дава почивка. Преди да се заема с тази програма нямах и представа колко много бази данни съществуват в страната. Предполагам, че това е Законът на Мърфи в компютърен вариант. С колкото повече памет разполагаш, толкова повече я натъпкваш.
— Ще видиш доста зор да препълниш мини-мрежата тук.
— Сигурна съм в това.
Той отключи вратата на лабораторията и й направи път да влезе.
— Ще имаш ли време да поработиш с мен днес? — попита той.
— Да, ако е удобно след час. Трябва да получа разрешения за достъп до някои мрежи, в които Дик Трейси иска да надникне. Това сигурно ще ме отведе до още по-секретна информация.
— Добре — той се обърна, но не направил и няколко крачки, тя му извика.
— Брайън! Ела да видиш. — Тя се взираше в екрана отблизо, натисна един клавиш и от принтера излезе разпечатка. Подаде му я. — Дик Трейси е работил цяла нощ. Намерих това на екрана още с влизането си.
— Какво е то?
— Строителен обект в Гуатай. Някой строи там луксозни панелни жилища. Дик Т, посочва интересния факт, че това строителство се извършва на терен, почти точно под въздушния коридор на самолетите, които кацат на летището на Сан Диего в Мирамар.
— Да не съм нещо затъпял? Не виждам връзката…
— След малко ще я видиш. Първо, при такъв оживен въздушен трафик хората свикват с шума и го възприемат като фон — нещо като грохота на разбиващите са на брега вълни. След известно време просто преставаш да го чуваш. Второ, поради трудния достъп до строителната площадка — мястото е много красиво, но е почти на върха на скалата — панелите се доставят с товарен вертолет. От онези чудовищни TS-690. Могат да вдигат до двайсет тона.