Опцията на Тюринг

— Може би греша, но по-добре е да има три, вместо две очи.

— Защо?

— При стереоизображението, получавано от две очи, се допускат грешки. Третото добавя възможността за корекции. Освен това картината на наблюдавания предмет се обогатява, по-лесно се откриват и идентифицират обектите. — Тя обиколи машината. — Изглежда си я снабдил с всичко, освен с мозък.

— Точно така, това предстои.

— Чудесно. Откъде започваме?

— От самото начало. Планът ми е да следвам първите си бележки. Най-напред ще снабдим системата с огромен резервоар от препрограмирани общи познания. Сетне ще добавим допълнителните програми, които ще са й нужни, за да изпълнява най-различни задачи. И достатъчно допълнителни звена — включително и „мениджърите“ — така, че системата да функционира, дори и някои от елементите й да не издържат. Да се проектира изкуствен ум е все едно да развиваш едно животно. Затова планът ми е да използваме принципите, по които е еволюирал мозъкът. По този начин ще постигнем система, която нито е прекалено централизирана, нито прекалено разлята, разхвърляна. Всъщност, аз вече съм използвал някои от тези идеи и при Робин-1.

— Защо си го кръстил така?

— Така съм го нарекъл в първоначалните си бележки — очевидно е съкращение от „роботизирана интелигентност“.

— Каза, че част от системата на „обществото от мениджъри“ вече действа. Би ли показал по-подробно как работи? Защото и подпрограмите в моята система на Дик Трейси също имат мениджъри, но не повече от един за всяка програма. Когато има повече от един, не бих могла да зная кого да виня за евентуална грешка. Няма ли да бъде практически невъзможно да се принуди такава система да действа надеждно?

— Тъкмо напротив, би трябвало да я улесни, защото всеки от мениджърите работи в близко сътрудничество с други, алтернативни мениджъри, така че ако някой от тях започне да издиша, работата му се поема от друг. Ще ми бъде по-лесно да обясня, след като завърша този съединител. Би ли ми подала онези ножици?

Шели отиде до тезгяха и донесе инструмента на Брайън.

— Какво направи току-що? — попита я Брайън.

— Подадох ти ножиците. Защо питаш?

— Защото искам да ми обясниш как го направи.

— Какво искаш да кажеш? Просто отидох до тезгяха и ти ги донесох.

— Просто, така е, но откъде разбра на какво разстояние бяха?

— Брайън, защо усложняваш нещата? Погледнах и видях, че са на тезгяха.

— Не усложнявам. Просто искам да подчертая нещо. Как реши да отидеш, а не просто да посегнеш да ги вземеш?

— Не можех да ги стигна, затова.

— А откъде разбра?

— Е, това вече е глупаво. Можах да видя на какво разстояние се намират. На около два метра — прекалено далеко, за да ги достигна.

— Извинявай, не исках да се правя на шут. Желаех да ми обясниш теоретично какво направи. Искам да кажа, че се опитвах да разбера какъв механизъм в ума ти изчисли разстоянието от ръката ти до ножиците.

— Ами, всъщност не знам. Бе напълно несъзнателно. Но предполагам, че съм получила зрително възприятие за разстоянието.

— Добре, но как точно действа това?

— Стереоскопично възприятие за разстояние.

— Сигурна ли си, че така си преценила разстоянието?

— Всъщност, не. Може да е било преценка на големината на предмета. Както и на разстоянието, на което се намира тезгяхът.

— Точно така. Значи наистина има много начини, за да се прецени разстоянието. Мозъкът на Робин трябва да действа като твоя, с мениджъри и подмениджъри, които да изберат кои подсистеми са подходящи за прилагане.

— Значи си използвал системата, скицирана в записките ти.

— Да, и успях да задействам част от нея.

— Наистина ли накара тези агенти-модули в системата ти да се самообучават?

— Да. В момента повечето от агентите са малки, подчинени на дадени правила системи, всяка с по десетина принципа, които предизвикват процеса на пеленгуване на разстоянието. Агентите се самообучават, като просто добавят нови правила. А когато не стигнат до съгласие, системата се опитва да открие по-различен, по-приемлив подход.

Изпиукването на телефона го прекъсна и той вдигна слушалката.

— Тук е Брайън.

— Говори Беникоф, мистър Делейни. Ако не сте зает, бихте ли участвали в едно заседание тук, в административната сграда? Майор Кан също. Въпросът е доста важен.

Тонът на Бен бе хладен и безличен. Очевидно говореше в нечие присъствие и нещо се бе случило.

— Ще дойдем. — Той затвори. — Беше Бен, стана дума за някакво важно съвещание. И по тона му си личеше. Иска да отидем и двамата.

— Сега ли?