— Юргенас Гудинас, 27-годишен…
— Служил ли е в Афганистан? Той е — моментално отвърна Погорелов. Знаеше си работата, дай боже всекиму!
— Казах ви, че окото ми е рентген! — Шура цъфна в доволна усмивка.
— Александра Ивановна, любима жено, трябва да тръгваме! — На вратата се появи едрата фигура на Котов, началника на криминалната милиция. — Разузнаването докладва, че американците скучаят в „Будапеща“. Хайде!
— Момчета, скоро ще се върна. Тогава ще проведем оперативката. А засега нека Погорелов да ви разкаже за тоя случай от… антисвета. Валентин го бива по тия разкази.
— Дали пък да не ударим по една бира, нещо твърде жежко стана — предложи Погорелов, когато вратите се хлопнаха след началството.
— С най-голямо удоволствие — неочаквано го подкрепи Меркулов. — Саша, тичай до бюфета, донеси и някакви пирожки.
Той бръкна в джоба си за пари.
— Аз черпя! Все пак имам валута — заяви Жуков. — Тук намира ли се… да речем, червен хайвер?
— Виж го ти баровеца! — поклати глава Грязнов, но не възрази повече.
След петнайсет минути кабинетът на началника на 2-ри отдел преживя второто си за тоя ден прераждане — този път в кръчма. Докато хрускаше пушената минога, Погорелов задочна да ни разказва:
— Също като хората, и произведенията на изкуството си имат своя съдба, преживяват понякога много напрегнати драми. През януари 1913 година в Третяковската галерия…
— Валентин! Какво ти става? За чий ни е 1913 година? — прекъсна Грязнов майора.
— Като не искаш — не слушай! — миролюбиво го парира Погорелов, изтри с длан от устните си бирената пяна и продължи в същия дух: — Значи така. През януари 1913 година в Третяковската галерия лудият фанатик Балашов се нахвърлил с нож върху картината на Репин „Иван Грозни и синът му Иван“. И точно след 72 години и четири месеца става нещо подобно.
На 13 май в 12:30 в Репиновата зала се раздал детски вик: „Ой-ой! Вижте, вижте! Един чичко убива царя!“ Дежурният милиционер изскочил иззад изложбената витрина към този вик. И видял обезобразения шедьовър: на бедрото на цар Иван Грозни зеела разкъсана „рана“, а по лицето му шупвало пенесто, вонящо вещество. Пред картината стоял неестествено сгърчен човек с обгорено лице, в черно кожено яке. С дясната си ръка притискал към гърдите си бурканче, а в лявата държал нож. Кратката схватка завършила с победа на сержанта от милицията. Обгореният човек крещял: „Аз убих генерал Серий!“
„Наистина. Серий прилича на Репиновия цар — помислих аз. — На старини ще бъде точно негово копие… Ако доживее.“
— … Накратко, ето какво установихме. Месец преди произшествието Гудинас се върнал от Афганистан. Там горял в бронетранспортьор, пак там в болницата му поставили в счупената дясна ръка метална пластина — от китката до лакътя. В Москва живеел при леля си, без да е регистриран, готвел се за приемни изпити в Авиационния институт. Отправихме запитване до Вилнюското военно окръжие, където Министерството на отбраната било изпратило документите му. Стана ясно, че Юргенас Гудинас е бил старши лейтенант от спецчастите, охарактеризиран бе като отличен офицер. Минавал е за начетен човек, увличал се от колекциониране на хладно оръжие и… пишел стихове.
Заключението на съдебнопсихиатричната експертиза гласеше: „Астенохипохондричен синдром, предизвикан от дълбок потрес, възможно е от гледката на мъчения на хора… Подобни преживявания водят до разрушаване на духовно-нравствените ценности на личността, събуждат низки чувства и стремежи. Гледката на мъченията е особено опасна за юношите и младите мъже… В настояще време болният страда от хронично психическо заболяване във формата на шизофрения, което го лишава от способността да си дава сметка за действията си.“ На това основание съдът прати Гудинас на принудително лечение в психиатрическата болница „Ганушкин“, където е и сега — завърши своя разказ Погорелов.
— Запазиха ли се при вас работните материали по делото?
— Сега ще ги донеса, Константин Дмитриевич.
Без да дочака завръщането на Романова, Меркулов откри нашето микросъвещание в съкратен състав. Погорелов мушкаше дебелата си ръка в конопеното чувалче, сякаш играеше на отгатване, и вадеше оттам предмети с най-различна форма и предназначение.
— Това нещо трябва ли ви? — питаше неуверено, изваждайки бурканче с киселина. — А това? — Той внимателно постави в ъгъла на бюрото ловджийски нож „лисица“.