Най-сетне яростта ми стана толкова силна, че аз се оказах изхвърлен на свобода от този мисловен затвор.
ПЕТА ГЛАВА
Отворих очи. Известно време изпитвах само ужас. Спаси ме физическата болка — прогони мислите ми за вече полузабравените кошмари. Там, където им е мястото. Вместо тях дойде мисълта, че доста време след удара съм бил в безсъзнание.
Човекозвярът не е толкова уязвим в животинския си облик, както мнозина мислят. Освен среброто, което е биохимическа отрова за метаболичните процеси в промененото, непостоянно тяло, само повредата на жизненоважен орган може да предизвика смърт. Това е нещо като непрекъсната ампутация, ако наблизо не се окаже хирург, който да зашие ампутирания орган, преди клетките да умрат. Нашата порода обаче е жилава. Вероятно ударът е счупил врата ми. Гръбначният ми мозък не е бил повреден безвъзвратно, всичко зарастваше с нормалната за едно животно скорост. Бедата беше, че те ме превърнаха в човек, преди да зараснат повредените ми органи. Главата ми клюмна, повърнах.
— Ставай! — нечий ботуш ме ритна в ребрата. Надигнах се, като се олюлявах. Веднага избутаха настрани цялото ми снаряжение, включително и фенерчето. Няколко души ме държаха на мушката на пушките си. До тях стоеше човекът тигър. Той беше висок повече от 2 метра и чудовищно дебел. От болката в главата очите ми чак се кръстосваха, но успях да съзра отличителните му знаци на емир. По онова време това бе по-скоро воинско звание, отколкото титла, но все пак той беше важна птица.
— Да тръгваме — каза и закрачи пръв, а мен ме побутваха да вървя след него. Виждах килимите им в небето, чувах воя на техните върколаци, които търсеха и други американци наоколо. Но главата ми твърде много се маеше, за да обръщам внимание на тези неща.
Влязохме в града. Тротоарите кънтяха под ботушите ни. Насочихме се към центъра. Тролбург не беше голям град, вероятно преди е имал около 5000 души население. Повечето улици бяха пусти. Видях няколко отряда сарацини да стрелят към небето с противовъздушни оръдия. Покрай нас тромаво пропълзя дракон. Нямаше и следа от цивилното население, но аз знаех какво се е случило с него. Хубавите млади жени бяха отвлечени в офицерските хареми, а другите хора бяха мъртви или затворени в очакване да ги изпратят на пазара за роби.
Стигнахме до хотела, където бе разположен неприятелският щаб, и главоболието ми престана. Мозъкът ми се проясни, въпреки че при сегашните обстоятелства това не беше кой знае какъв късмет. Отведоха ме в луксозен апартамент и ми заповядаха да се приближа до масата. Емирът седна зад нея, до него — млад паша от разузнаването. Около дузина войници се строиха да охраняват покрай стените. Емирът обърна огромното си лице към пашата и му каза нещо (предполагам: „Въпросите ще задавам аз, а вие го наблюдавайте“).
— И така — каза той на добър английски, — имаме няколко въпроса. Моля, кажете си името.
Автоматично му отговорих, че се казвам Шеринфорд Майкрофт, капитан от армията на САЩ, и назовах номера си.
— Това не е истинското ви име, нали? — попита ме той.
— Естествено, че не е — отвърнах. — Известна ми е Женевската конвенция — няма да успеете да ме омагьосате чрез собственото ми име. Шеринфорд Майкрофт е нещо като Джон Смит.
— Халифатът не е подписвал Женевската конвенция — спокойно каза емирът. — Нашата свещена война изисква да се използват крайни мерки. Каква е целта на десанта ви?
— Няма смисъл да ме карате да ви отговарям — рекох. Бих могъл да мълча и така щях да дам малко време на Вирджиния. Но все пак мълчанието е по-лошият вариант.
— Може би ще успеем да ви убедим — каза той.
Ако всичко това ставаше на екрана, щях да му отговоря, че съм излязъл на ливадата да си бера маргаритки. И непрекъснато щях да се шегувам, докато премазваха пръстите ми. Но в реалната действителност методът им не ми се нравеше.
— Е, добре, изпратиха ме на разузнаване — казах.
— Самичък?
— Не, бяхме неколцина. Надявам се, че са избягали.
Дано това отнеме известно време на хората му, докато се пощурат насам-натам.