— Лъжете — безстрастно каза той.
— Щом не ми вярвате, с нищо не мога да ви помогна — вдигнах рамене.
Той присви очи.
— Скоро ще разбера дали говорите истината. Ако не, молете се на Иблис да ви помогне.
Не можах да се овладея — потреперах, бисерни капки пот оросиха лицето ми. Емирът се засмя с неприятен смях: рев, който преминаваше във виене и клокочеше в тлъстото му гърло. Също както тигърът си играе с плячката си.
— Обмислете решението си — посъветва ме той и се задълбочи в книжата върху масата.
В стаята настъпи пълна тишина. Охраната замря, като че беше излята от бронз. Младият паша с чалмата задряма. Зад гърба на емира мракът надничаше през прозореца. Чуваха се само тиктакането на часовника и шумоленето на хартията — сякаш тези звуци правеха тишината още по-плътна.
Бях измъчен, главата ме болеше, в пресъхналата си уста имах отвратителен вкус. Щях да се сгромолясам и от усилията да издържа крайното ми физическо изтощение още повече нарасна. Дойде ми наум, че емирът сигурно се страхува от нас, щом хвърля толкова сили, за да хване един-единствен пленник. Чест и слава на американците, но това беше слаба утеха за мен.
Проучвах обстановката с очи. Нямаше какво толкова да се гледа, обикновена хотелска мебелировка. Емирът беше отрупал масата си с какви ли не неща: кристално кълбо (безполезно, защото и ние създавахме смущения), прекрасно изработена диамантена ваза (открадната от нечий дом), много симпатичен сервиз кристални чаши, кутия за пури от кварцово стъкло, кристално шише с някаква течност, която приличаше на първокачествено шотландско уиски. Реших, че емирът е влюбен във всичко кристално. И прозрачно.
Поиска да си услади душата с пура, махна с ръка и в същия миг кутията се отвори, една пура „Хавана“ доплува до устата му и се самозапали. Минутите течаха. Пепелникът от време на време се вдигаше във въздуха, за да получи поредната порция пепел. Разбрах, че сега всичко това му е нужно — бавно и лениво да вдига и да спуска пепелника. Такъв дебеланко, отгоре на туй поизмъчил се в кожата на наистина огромния тигър, имаше нужда от почивка и подобен комфорт.
Беше много тихо. От тавана се лееше ослепителна светлина. В нея имаше нещо чудовищно несправедливо: нашите обикновени, добри, произведени от „Дженерал Електрик“ огньове на Свети Елм да сияят над тези чалмави глави.
Бях започнал да се отчайвам, когато в ума ми проблесна идея. Все още не знаех как да я осъществя, но поне за да ми мине времето по-бързо, си намислях заклинание.
Вероятно бе минал около половин час (а на мен ми се стори половин столетие), когато вратата се отвори и в стаята заситни фенек — дребна лисица от африканската пустиня. Емирът вдигна очи. Погледна към него така, сякаш онзи е излизал навън само за да пусне една вода.
Разбира се, влезлият се оказа джудже, високо почти 30 сантиметра. То се простря на пода и бързо-бързо занарежда с висок, накъсан фалцет.
— Така — емирът бавно обърна масивната си долна челюст към мен. — Съобщиха ми, че не са намерени никакви следи освен вашите. Вие излъгахте.
— Нима не съм ви казал? — попитах. Гърлото ми сякаш беше минато с шкурка, като да беше чуждо. — Ние използвахме сови и прилепи. Само аз бях вълк.
— Престанете — рече той равнодушно. — Знам по-добре от вас, че прилепите върколаци могат да бъдат само вампири и че в цялата ви армия — искате нещо да кажете ли? — няма нито един от тях, годен за военна служба.
Истина беше. Неведнъж някои кабинетни генерали са задавали въпроса защо не е създадено поделение от дракули. Отговорът е банален: те са твърде уязвими, не понасят слънчевата светлина и са способни да се нахвърлят върху своите, ако не получават редовно порцията си кръв.
Изругах се, но умът ми се беше вцепенил и не можех да измисля изход от това трудно положение.
— Предполагам, че криете нещо — каза емирът. Той махна към кристалното шише и чашите. Шишето изля порция уиски и емирът бавно започна да отпива. Управляващата халифата секта беше еретична и в отношението си към спиртните напитки. Ръководителите й твърдяха, че пророкът е забранил виното, но не е казал нищо за бирата, джина, уискито, коняка и рома.
— Налага се да употребим по-ефикасни мерки — изрече емирът най-накрая. — Надявах се, че няма да стигнем дотам.
Двама ме държаха за ръцете, а ме обработваше пашата. Добре го правеше. Фенекът върколак жадно гледаше, емирът пускаше дим от пурата и продължаваше да преглежда книжата пред него. След няколко дълги минути заповяда да спрат. Пуснаха ме, дори сложиха до мене стол (наистина ми беше необходим).